Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (65)

Телевизия

Излъчиха предаване за нея. Жаклин, тридесетгодишна, с шест деца. Живее в „кокетен“ блок на жилищните комплекси, сред пусти, по-малко кокетни поля. Как се справя тя? Предаване за жените. Необходимо е участието на жена — моето. Аз задавам въпросите. Приветливо, с уважение. Жаклин, така тъничка, храбра, дори весела, която умее да се справя, да излиза от всяко затруднение, твърде скромни изрази, за да се определи гигантската работа, която извършва в своя тесен тристаен апартамент с безупречен линолеум, с безупречен умивалник, с безупречни деца, си го заслужава.

Мисля, че стана хубаво предаване. Всички ние (операторът, режисьорът, осветителят, звукооператорът) бяхме мили с нея. Не и беше неприятно, че сме там, все пак някакво разнообразие. Децата също ни харесаха, занесохме им бонбони, речник на голямата дъщеря, за какъвто тя беше мечтала. Нищо, че претоварихме малкия апартамент с жици и апаратура, бяхме добре посрещнати — докато търкаше, миеше, лъскаше, гладеше, Жаклин ни отговаряше непринудено, доволна донякъде, че я снимат. Естествена, простичка. Всеки с работата си.

След това предаване Жаклин получи много доброжелателни писма, подаръци за децата, дребни неща, който и доставяха удоволствие и които тя прие със същата простота и естественост.

На режисьора Клод му се искаше тя да откаже, да се възмути. За какво? Тя не се бунтуваше, нямаше време, затънала до гуша в работа, не виждаше нищо по-далеч от чистотата, безупречно ежедневие — нейна слава и творение.

— Но тя би трябвало да се бунтува — казва Клод.

— Ние би трябвало да се бунтуваме.

Тя не беше нещастна. Имаше много грижи, но винаги е така, когато посветим изцяло, окончателно живота си на нещо. Не и идваше на ум да се погрижи за себе си — важни бяха учението на един, здравето на друг и вечно паркетът, бельото, парите… Не беше и дребнава. Малко строга към другите, които не умеят да излизат от затрудненията, да се справят, който пият, хойкат, иска им се да имат свой собствен живот. Казаха ми, че предаването било потискащо. Жаклин не беше потискаща. Тиха като всички, които не живеят само за себе си. Предаване с двойнствено значение. Ободряващо, ако се смята, че Жаклин живее спокойно, без да съзнава, че е жертва на тежките условия. Потискащо, защото малцина са способни да приемат нещата по този начин, а стотици хора се чувствуват оскърбени от това. Така смисълът на радостта е неделим от смисъла на щастието. Непоносимо е, че има положения, от които можем да излезем, като отстъпваме.

— Тя е светица — казва операторът Роже.

Би била светица, ако приемайки всичко, чувствуваше колко несправедливо е нейното положение. Но тя не го чувствува. Истинско нещастие е, че дори добродетелите ни не са наша собственост. Когато Жаклин осъжда онези, които едва дишат в апартаментите на бетонните жилищни комплекси сред пустите поля, които се задъхват сред бельото и кухнята и търсят жалък отдушник в алкохола, в бягството (връщат се шест месеца или година по-късно с още едно дете на ръце или в утробата — нова брънка в тяхната верига), Жаклин става съучастница на обществото, което я потиска.

Някой казва:

— Питайте я дали се гримира и дали отдава значение на грима.

— Моля ви се, няма да е прилично.

— Нищо подобно, сто на сто няма да се стеснява.

Тя не се стеснява. Отговаря искрено, но аз се стеснявам.

На Жаклин не й липсва хумор. Разказва ни как се е омъжила.

— Той (бъдещият й мъж) беше сирак и сестра му не готвеше кой знае колко хубаво. Затова всяка вечер идваше да яде у родителите ми. След шест месеца те ми казаха: „И тъй, и тъй го храним, омъжи се за него, няма да ни излиза по-скъпо“. И ние се оженихме.

Жаклин, претрупана с работа, с мъж, който се връща от завода с нищожна заплата и с нетърпимо главоболие, все пак е и кокетна. Тя облича децата си в бяло, чисто бяло, просто предизвикателно, хвърлящо се в очи. Жаклин няма перална машина. Казват й:

— В бяло! Вие сте луда!

Тя се усмихва — първата женствена, малко лукава усмивка, с мило предизвикателство в очите.

— Ама така е, разбира се.

Това е нейният разкош, нейният подпис, нейната заврънкулка, която художникът слага долу на платното на едно произведение без цел, просто така, за удоволствие. Жаклин добавя:

— Все пак отвреме-навреме можем да си позволим някоя малка лудост.