Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (42)

Мама

Запалена по философията, мама се дразни, когато някой не споделя нейните увлечения.

— Какво прави вчера, дъще?

— Вечерях у семейство П., мамо.

По лицето на мама се изписва ужас.

— Мило дете! Аз не ти ли казах! Ах, да му се не види…

— Какво е станало, мамо?

— Представяш ли си, срещнах. П. преди три седмици. Поговорихме с малко приповдигнат тон и аз открих, че…

— Че?

— Че той не е истински последовател на Платон!

 

 

— Мари — казва госпожа Жозет — беше най-умна. Изабел най-хубава.

— А вие, госпожа Жозет?

О, аз… аз бях най-мълчалива.

Сагата на госпожа Жозет се раздипля бавно, седмица след седмица, понякога пронизана от поетичен лъч. Отвреме-навреме долавям в нея очакване, надежда; друг път нищо — само безкрайното примирено мълчание, душата, потънала в тъмната нощ, която тя понася безропотно и търпеливо. Откакто ходя при нея заради косата си, тя намотава тънката сива нишка на своя живот, но сивото има толкова отсенки.

— През ваканцията ходехме у един чичо в Ландите. Там кладенците са наравно със земята и над тях има решетки заради децата и животните. Понякога обаче забравят да ги слагат или може би ги вдигат, не знам. Изабел винаги се люлееше над кладенците, краката й висяха над водата. Тя се люлееше, люлееше. Умирах си от страх, представяте ли си, не се решавах да се приближа, да не би да падне, а тя се смееше, извръщаше се назад и викаше: „Страх те е! Страх те е!“ Разбира се, че ме беше страх! В манастира се катереше по стената на параклиса. „Обидиха ме! Хвърлям се!“ Сестрите се събираха отдолу: „Изабел, молим ви!“ Казвах й: „Някой ден ти наистина ще паднеш!“ „Разбира се“.

Изабел била модистка в Тур. Имала три дъщери, „хубави като зората“. Развеждала се два пъти, но „винаги била весела“, казва госпожа Жозет. Като минавах през Тур за една лекция, прииска ми се да отида да я видя. За какво ли? Тя сигурно вече не се люлее над кладенци.

— О, сигурно нямаше да я намерите — каза госпожа Жозет. — Как да ви обясня, тя си е малко смахната. Миналата година ми казаха (един приятел минал оттам случайно), че без да предупреди никого, внезапно заминала за Куба.

За Куба ли?

— За Куба. И когато й писах да я питам какво е мнението и за положението там (нали знаете, че тези неща ме интересуват), тя ми отговори само, че посетила чудни пещери, до които се отивало през градина с ананаси, и страшно се зарадвала, като се убедила, че ананасите растат по земята, а не по дърветата, защото не го вярвала. Това е всичко, което видяла в Куба. Ананасите! Представяте ли си?

Може би модистката в Тур Изабел все още се люлее над кладенците в Ландите?

— Как е възможно — повтаря госпожа Жозет, която си знае нейното — да видиш в Куба само пещери и ананаси, след като там има толкова проблеми, върху които…

Разбира се. Жаждата за знания и за безпристрастна информация на госпожа Жозет е хубаво нещо. Но ананасите също. И пещерите. Кой не е мечтал за пещери в детството си? Да не види нищо друго освен ананаси безспорно… Но изобщо да не ги види? Би трябвало да види всичко. Това е най-трудното. Винаги се връщам на тази мисъл. Толкова сме използували красотата на света, за да оправдаем неправдата, че започнахме да се срамуваме от красотата. Как да обясня на децата — връщам се винаги на децата, защото, когато им казвам нещо, длъжна съм преди всичко да бъда, наясно със себе си, — че принадлежим на два свята и за да стигнем до втория, трябва да минем през първия, а не извън него, че яснотата не означава бягство, че радостта не означава безгрижие; как да им запазя копнежа към красотата на света, към поезията, към безвъзмездността едновременно със съзнанието, че толкова страдания съжителствуват заедно с толкова красота.

Тъй като ми се струва чудесно и странно, че онази непозната жена, полетяла спонтанно към Куба, се е завърнала оттам възхитена, защото най-сетне престанала да се съмнява, че ананасите растат в градините като ангинарите. Сигурно ги беше виждала като дете по картинките на шоколадите „Беритба на ананаси в Гваделупа. Серия екзотични плодове“ или в учебника си по география, но не е била сигурна, съмнявала се е — с какво ли не тъпчат главите на децата; пейзажите от живота толкова малко приличат на отбелязваните с три-четири цвята в географските карти… И сега на четиридесет и три години тя знае, тя е видяла вълшебните сталактити под земята и ананасите над земята и това й се струва много важно на „Изабел, която се люлееше над кладенците, на Изабел, която се катереше по стената на параклиса“, по-важно от икономиката на селското стопанство, от ограмотяването, от свободата на словото в Куба, неща, които биха увлекли госпожа Жозет и по които тя сигурно щеше да се върне много добре осведомена с куфари, натъпкани със статистики. Точно това ме очарова и ме отчайва. Как да запазим духа на детството, без да потънем в детинщини, в живописност и в естетизъм? Как да се интересуваме от развитието на света, да се осведомяваме, да вземаме участие, без да загубим дарбата си да се възхищаваме, да действуваме безвъзмездно, да улавяме ценния миг.

Правя опит да помиря поезията с информацията, като карам децата да слушат една взета назаем плоча, хубавата епична песен на кубинците, чийто рефрен е „Alfabetisar alfibetisar“^[1]! Полин обаче проявява сериозно съмнение в разумността на един народ, който възпява радостта си да се учи да чете.

— Аз мога да мина много добре и без това — казва тя. — Знам да рисувам, стига ми. И нямам нужда да се уча. Да правиш революция, за да се учиш да пишеш!

— Може би, ако ти пречеха, щеше да ти се иска — подметва Алберт, която знае какво означава дух на противоречие.

— Да не би в някои страни да пречат на децата да учат?

— Не насила, но няма училища или са много далеч от къщите, или децата трябва да работят на полето, или…

— И тогава ли правят революция?

— Понякога. Много са причините за една революция.

— Какво е това революция, мамо?

Алберт, която е видяла барикадите до училището си, пита:

— Революцията грях ли е, мамо? А войната грях ли е?

Венсан, който се рови с удоволствие из разни книги и винаги е сигурен в знанията си по теология, казва:

— Разбира се. Това го пише в библията. Не убивай. Но има още нещо, мисля, от свети Павел, който казва, че трябва да се покоряваме на кралете и на президентите.

— Да, ама щом президентът ти каже: „Вървете!“ — и ти си длъжен да идеш на война, тогава можеш да отидеш, защото грехът ще е за него.

— Можеш да възразиш и да се откажеш от военната служба — забелязва Венсан.

Полин се превива от смях:

— Щом президентът те насилва, той прави грях, а ти можеш да избиеш всички, които не обичаш. Пум, пум, пум, пум!

— Ако е така, всички президенти трябва да идат в ада — заявява Венсан.

— Те може би са там — казва Алберт.

Замисляме се за миг върху тази тъжна перспектива.

— Както и да е, не може да се прави революция под заповед на един президент, след като революцията се прави срещу президента — умува Венсан.

— Тогава горките студенти в ада ли ще идат? — пита Полин.

— Не, защото те не убиват никого.

— Ами ако убият някого и смятат, че имат право? Ами ако убият някой много лош? Ами… ако…

И още, и още въпроси… Всички деца днес гледат телевизия. Всички деца днес са чували, дори и да не са се замисляли, имената Виетнам, Биафра, избухването на гранатите, свистенето на куршумите… Може би всички не задават такива мъчни въпроси? Може би е успех, че задават такива въпроси?

— Не знам дали войната и революцията са грехове. Мисля, че това е въпрос на съвест. Ако смяташ, че една война е несправедлива, грешно е да участвуваш в нея дори да ти заповядват.

— Да, ама ако не искаш да участвуваш във войната, те пращат в затвора — казва Алберт.

— Момичетата не, ги пращат — възразява Полин. — Момичетата не ходят на война. Жалко, защото…

— Има момичета, които участвуват в революциите, имало е и в Съпротивата. А пък в Израел носят дори униформа като истински войници.

— Е, добре тогава — казва Полин, която гледа на бъдещето с повече оптимизъм.

Аз обяснявам:

— Човек може да протестира, без да отиде в затвора, както казва Венсан, като се откаже от военната служба или поиска да го изпратят в Червен кръст…

Венсан. Без насилие. Аз пък съм „за“ ама това често е вятър работа. Като онези селяни, дето направили път в Сицилия, нали ти ни го разправи, за да покажат, че са способни и трябва да им дадат работа.

Алберт. И дали ли им?

Венсан. Не ми се вярва.

Полин. Тогава революция ли направили?

Аз. Не. Още не.

Полин. Но нали ще направят, а?

Аз. Не знам.

Венсан. В случай като този, дето е извършена неправда, грях ли е да правиш революция и да се биеш?

Малко съм затруднена. Но Алберт разрешава въпроса:

— Трябва да се пише на папата. Ще му се каже: това и това е несправедливо, наистина съм длъжна да направя революция. И той ти изпраща опрощение.

— Мислиш ли?

Алберт, сигурна, че работата е опечена:

— Разбира се. Когато не биваше да се яде месо в петък, чичото на една моя приятелка беше болен и получи опрощение да яде месо и това вече не беше грях.

Тя го казва така убедено, че Венсан и аз се замисляме. Венсан обаче въздъхва малко скептично:

— Знаеш ли, на папата ще му се отвори доста работа.