Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (56)

Друга пътечка

Друга пътечка, за да се излезе от празнотата — чувството за хумор. Спомням си едно особено тъжно завръщане, когато двеста бутилки (или почти толкова), натрупани в кухнята, кърпата за лице, използувана в мое отсъствие, за да лъскат медните съдове, ваната, с цял пласт чернотия (сякаш непознатите, които се потопяват в нея, работят в катранджийница), гълъбът, който вече решително оздравя, купчините фактури и призовки от съдия-изпълнителя не можаха да предизвикат и сянка от усмивка на устните ми. Беше понеделник сутрин. Бях прекарала Великден у сестра си Микет: лъскави паркети, шкафове с бельо, безупречни деца и при все това очарователни. Не биваше да се вглеждам в това съвършенство. Изведнъж нашата негодност ми се стори просто ослепителна.

Бях загубила чувството си за хумор.

Понеделникът премина в мрачно обезсърчение. Жак ми помага в неприятната задача да мия натрупаните съдове и подкрепя горещо песимистичните ми разсъждения. Изреждам закъснелите данъци, ядосаните зъболекари, училищата, готови да се освободят от нашите деца, разклатеното си здраве, нашата несигурна работа, безпорядъка на Даниел, мързела на Венсан, упоритостта на Алберт, буйността на Полин, питам дали все пак не трябва да изпратим децата в пансион, да правим икономии, да намалим червеното вино и разговорите по телефона и да се оттеглим в някое село, където няма да има дори кино. Далеч от мисълта да ми противоречи, Жак дори с удоволствие поддържа напрегнатата обстановка. По-абстрактен, той припомня политическата конюнктура, неустойчивостта на франка, упадъка на самото понятие изящно изкуство, преминава за миг виртуозно върху нашите разстроени нерви, обобщава, за да заклейми егоизма на младежта, произнася присъда незабавно да се отстранят окупаторите на животинското царство (котка, куче, хомяк, костенурка, гълъб), проявявайки известно снизхождение може би само към червената рибка заради дълголетието й и за приятелското царуване (виж откъса Даниел) и завършва убедено, че каквито и мерки да се вземат, катастрофата е неизбежна. Ще трябва също да се откажем да пушим и да даваме чаршафите в пералнята.

Ние си разделяме в ъгъла на кухненската маса бутилка бира, много доволни от пълната катастрофа, която се е задала; кой е написал поемата за земетресението в Лисабон? Но чувството ми за хумор не се връща.

Утрото във вторник е също така мрачно. Никой не оправя леглото си. Краят на света е близък. Давам на децата за закуска филии вместо шоко, с което обикновено залъгвам тяхното лакомство и собствения си мързел. Ограничения. Полин съобщава, че е загубила часовника си през ваканцията — потискащо мълчание.

За обед отварям консерви. Няма да благодаря на Симон, че ми е изпратил книгата си; той ще бъде много обиден. Полин чувствува накъде духа вятърът.

— Няма да си измия зъбите — казва тя.

— Толкова по-зле.

Тя тръгва за училище разочарована, без да пее.

Отнасям чаршафите в пералнята. Това е за последен път. Прислужницата не идва. Толкова по-зле. Вечерта приготвям замразена риба. Никой не възразява. Къщата се обезцветява и помръква като растение без вода. Албер атакува Черни.

Сряда. Сядам на леглото на Даниел, който прилича на римски войн, откакто обръсна изцяло буйната си коса. Това трае вече твърде дълго. Дрехите в антрето трябва да изчезнат. И кой говори непрекъснато по телефона с Южна Франция? Ако някой си въобразява, че не поглеждам сметките за телефона, лъже се! Ваната, редовното изчезване на гребени и четки за зъби, на чадъра ми, не пропускам нищо. Като добър син, Даниел издава успокоителни звуци. Той вижда добре, че не съм в естественото си състояние. Не искам ли цигара? Да ми направи ли чай? (Има всичко необходимо в стаята си и редовно запушва умивалника, когато излива чайника) Но аз не отстъпвам. Днес никакво безделие и задушевни разговори, елейни думи (неговата страст), безкрайни разговори за сравнителните качества на полицейските романи. Повече сериозност! Следобедът минава. Към три часа, освобождавайки се от един ръкопис, който преглеждам с горчивото удоволствие на изпълнен дълг (този текст може да предизвика само такова удоволствие), аз се разминавам в тесния коридор пред стаята си с непознат, който излиза от тоалетната. Това е някакъв господин, точно господин, каквито срещаме на всяка крачка по улицата, двадесет и пет годишен, с връзка, с тъмен костюм… Той се отдръпва, за да ми направи път с учтивото безразличие на непознат в кафенетата или по гарите. „Извинете, госпожо…“ Обръщам се изненадана и виждам, че той се отправя съвсем спокойно към вратата на стълбището, отваря я и изчезва. Може би е влязъл само за да използува тоалетната.

Луд освободителен смях ме приковава за малко в коридора. Държането на този посетител, учтивостта, която ми засвидетелствува така естествено в моя апартамент, видът му на случаен човек от улицата, който използува градска тоалетна, това надхвърля възмущението. Когато преставам да се смея, установявам, че чувството ми за хумор се е върнало.

Вечерта Даниел се прибира и двамата се опитваме да установим самоличността на тайнствения непознат. „Не е Жан-Мишел, нито Ришар, може би е?…“ Не се сещаме кой е. Във всеки случай аз ще приготвя шницели по милански тази вечер, за да отпразнувам завръщането на моето чувство за хумор. Този толкова приличен господин може би беше ангел.