Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Maison De Papier, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
gosp_stefan
Разпознаване, корекция и форматиране
rumen1 (2021 г.)

Издание:

Автор: Франсоаз Мале-Жорис

Заглавие: Книжната къща

Преводач: Пенка Пройкова

Година на превод: 1978

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: Издателство „Христо Г. Данов“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 1978

Тип: роман

Националност: френска

Печатница: Печатница „Дим. Благоев“ — Пловдив

Редактор: Недялка Христова

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Художник: Христо Брайков

Коректор: Ева Егинлиян

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14630

История

  1. — Добавяне

Венсан и Аз

Венсан (единадесетгодишен). Мамо знаеш ли, за да бъде светът съвършен…

Аз. Какво?

Венсан. Първо би трябвало да се махнат комарите.

Аз. Виж ти!

Венсан. И усойниците.

Аз. Защо?

Венсан. Защото заради тях всички са несправедливи със смоковете. Бъркат ги и като видят смок, казват: „Пфу! Проклета гадина!“ А това е обидно. Ако имаше само смокове, като срещнат смок, щяха да знаят, че не хапе, и щяха да казват: „какво хубаво змийче“. Да можех да променя света…

Аз. Смяташ, че е лошо направен?

Венсан. Не. Аз и не искам кой знае какво.

Аз. Какво друго ще махнеш?

Венсан. От животните нищо особено. Щях да запазя например лъвовете, крокодилите…

Аз. Така ли?

Венсан. Да. Заради изследователите. Ако експедициите станат проста работа, няма да им е приятно, няма да има приключение!

Аз. Така си е.

Венсан. Разбираш ли, по-скоро разните типове би трябвало (и замахва с ръка: „кръц!“). Това да.

Аз. Кои типове например?

Венсан. Най-напред трябва да ги разпределим. Тези, които правят войни, бунтове, както и лошите…

Аз. Те не са ли едни и същи?

Венсан. Има разлика. След това и хищниците…

Аз. Кои според теб са хищници?

Венсан. Тия, които искат всичко да излапат, дори когато не са истински гладни. И нали разбираш, най-вече тези, който водят войни. Навън и вътре. Искам да кажа в семействата.

Аз. Мислиш ли, че можеш да ги възпреш напълно?

Венсан. Може човек да опита. Трябва да се сложи фотооко.

Аз. Фотооко ли?

Венсан. Да. Фотооко във всяка къща. Като види, че почват да се карат, фотоокото ще пусне музика, за да им каже да спрат.

Аз. Ами ако не спрат?

Венсан. Трябва да има и управител на фотоочите, който ще научава за това от електрониката и ще им изпраща много мили полицаи, за да ги вразумят.

Аз. Ти мислиш ли, че има такива?

Венсан. Какви?

Аз. Много мили полицаи?

Венсан. Ще бъдат обучени. Научно.

Аз. Не мислиш ли, че това ще бъде против свободата на мисълта?

Венсан. Свободата да се караш ли?

Аз. Да.

Венсан. Може би. И все пак трябва да има фотооко. Синьо. „Ако ми стигаха пари да купя всичко“…

Аз. Какво щеше да купиш?

Венсан. Всичко. В същност аз и сега мога…

Аз. Така ли?

Венсан. Да. Казвам си: „Мога всичко да купя“ Но няма защо да бързам. И затова не купувам нищо. То е същото.

Аз. Почти.

Венсан. Бих искал също да присъствувам на възкресение.

Аз. Така ли?

Венсан. Много ми се иска да задам въпроси на някои хора.

Аз. Така ли?

Венсан. На Жерар дьо Нервал[1] например. Бих могъл да го запитам какво точно е искал да каже в своята поема, която ти не можа да ми обясниш: „Амур ли съм, или съм Феб?“… Но сега може би той няма да иска да възкръсне, щом ще му задават такива въпроси.

Аз. Може би.

Венсан. Може би му се иска да възкръсне, но да бъде бакалин, за разнообразие.

Също така и на някой праисторически човек. Иска ми се да го попитам дали наистина рисунките на бизони са вълшебни, нали ги знаеш, в пещерите… Щях да го накарам да дойде тук, за да го запитам. Не, може би не тук, защото щеше да се страхува от колите. В някоя прерия, за да се чувствува у дома си. И щях да го интервюирам чрез хора, облечени в кожи, същите като него. Само не трябва да ги избирам много кльощави!

Питам се дали един праисторически човек, ако види днешния свят, нали ме разбираш, колите, телевизията и всичко друго, ще предпочете да живее в наше време или да се върне в пещерите. Диплодоците и плезиозаврите са кофти. Да, ама и колите, нощта, ракът също са доста кофти.

Аз. И какво би го посъветвал ти?

Венсан. Как да ти кажа, в края на краищата мисля, че ще го посъветвам да се върне при диплодоците. Само че бих му бутнал кутийка кибрит, ако още не е открил огъня, и може би една свирка.

Аз. Това би изменило историята на света.

Венсан. Мислиш ли?

Аз. Ако не е открил още огъня и ти му дадеш кибрит, спестяваш му много години разсъждения, нали ме разбираш? Може би е по-добре да го оставиш да открива огъня сам.

Венсан. Да, ама докато го открие, ще му бъде студено.

Аз. Да, така е.

Венсан. Може би ще му е все едно дали го е открил сам, ако наистина му е студено.

Аз. Може би.

Венсан. Може би, не искам да критикувам, разбери ме, но все пак щеше да бъде по-добре дядо господ да му даде огъня още в началото. За свирката не казвам нищо, макар че вечер без електричество щеше да е приятно да има малко музика. Но за огъня! Като си помислиш, че е имало хора, които никога не са знаели какво е! Представяш ли си? Става ми студено само като си помисля.

Аз. И сега има много хора, на които всичко им липсва.

Венсан. Да, но те знаят, че то съществува.

Аз. Мислиш ли, че това е утешително?

Венсан. Не знам. И все пак праисторическите хора са могли да си казват: един ден ще има огън.

Аз. Тогава е нямало да го измислят.

Венсан. Нима хората са на земята, за да измислят?

Аз. В известен смисъл.

Венсан. Пак ще поговорим за това.

Две малки фрази, които се повтарят често

Кой е Венсан? Сега той е на четиринадесет години, но за мен е все още малко момче. Моето малко момче. Моят втори син. По-големият е Даниел, навършва двадесет тази година. Освен тях имам Алберт, единадесетгодишна, и Полин, деветгодишна. Моите деца.

Мисля, че най-често ми казват тази малка фраза: „Как успявате да пишете?“ Или: Възхищавам ви се, че успявате да пишете с тия четири деца. Обикновено тези думи ми казват хора, които миг по-късно ме помолват да изнеса лекция в Ангулем, да прочета ръкописа на техен братовчед, да съчиня статия, „която ще стане за една минута“, за мадам дьо Лафайет или за живота на Флобер.

Не знам какво да отговоря. Казвам глупаво: „Въпрос на организация“. Какво друго да кажа?

Втората малка фраза с известна отсенка на едно своего рода спортно възхищение, а понякога и на иронично снизхождение е: „Сигурно е добре да вярва човек“ или: „Възхищавам ви се, че вярвате…“ или: „Щастлива сте вие, че вярвате…“

Не знам какво да отговоря. Казвам глупаво: „Не е толкова добре.“ После ме обзема угризение: „Да, в известен смисъл с добре“.

Не умея да отговарям на въпроси. Или по-скоро умея да отговарям на въпросите само с образи. Гледам децата си, работата си, вярата си. Казвам си: „Ето ги“, както човек казва пред огледалото: „Ето моя образ“. Нека другите да ги определят. Защото аз и дефинициите…

В деня, когато водих с Венсан разговора, който записах, защото той ми се стори забавен, бяхме отишли да пием кафе до „Сен-Севрен“, в английската сладкарница, където има чудесни лимонови торти. Не за награда: той никак не го беше заслужил. Просто ни се искаше да поговорим. Венсан е единадесетгодишен: лош ученик, буен, недисциплиниран, луда глава, вечно се катери по скелите, има нежна душа и избухва в сълзи при първия упрек, маниакален майстор-всезнайко, вечно изплескан с лепило и бои, запален читател на книги по естествена история и почитател на Арсен Люпен; понякога досаден, страшно мръсен, с най-хубавите очи на света и с познания по теология. И на него не мога да му дам определение.

Когато му се разговаря с мен — „Защо Не отидем да се почерпим и да си поговорим спокойно“, — това е един пъстър миг от моя живот. Един от тези мигове, които в контрапункт с многото изчетени ръкописи и измитите чинии образуват ръководната нишка на нашия живот, на това, което действително има цена, а външно често не е най-важното. Денят, в който Алберт свири за пръв път на пиано пред публика, и деня, в който, излизайки от забавачницата, тя си тръгна с едно малко момче; деня, в който Полин каза за пръв път: „Ще обядвам в града“ (тя беше петгодишна), и деня, в който донесе награда по правопис — в този ден тя беше с нова престилка и изглеждаше толкова възпитано дете! Първото стихотворение на Даниел и неговото първо напиване и деня, в който си купи саксофон и ние останахме като втрещени от възхищение пред блестящия инструмент в калъфа от щампирано кадифе, и деня, в който, легнал във ваната между цигарата, поставена на ръба, и наченатата бисквита в сапуниерата, той ми каза: „Тази нощ сънувах страшен сън. Направих голямо опасно пътешествие и се завърнах сред аплодисменти, за да се оженя за едно чудно момиче“. Цялата проста младост на света, на песните и поемите, която от кръстоносните походи ликува винаги с все същата радост, блестеше в неговите големи зелени очи. Ето миговете, които са свързани с радостта да пиша, с радостта да вярвам. Други са свързани с мъката да вярвам и да пиша. Всичко това представлява едно цяло. Но дали това „цяло“ отговаря на двете малки фрази?

Тази вечер казах на Жак:

— Би трябвало да ни нарисуваш. Голям семеен портрет. Ние двамата, децата, животните, Долорес. Всички художници го правят. Selbs-bildnis. Художникът и неговото семейство.

— Досадното е, че точно сега не съм на такава вълна — забеляза той, като дъвчеше лулата си.

— Добре, добре, все аз трябва да върша всичко.

— Какво лицемерие!

Ще нарисувам една картина. Дали образите отговарят на въпросите?

Полин

Полин: Обичаш ли татко?

Аз. Да.

Полин. Завинаги ли?

Аз. Ами да.

Полин. Как можеш да си сигурна?

Аз.

Полин. Може би изведнъж ще си кажеш, че той има много голям нос.

Аз. Аз не обичам татко заради носа му.

Полин. Аз пък да. Обичам много носа му. Но може да ми дойде друго на ума.

Аз. И какво ще направиш тогава?

Полин. О, горкият татко! Ще се преструвам.

Долорес

Долорес живее с нас от четири години. Четири години на бури и междуцарствие на прислужници.

Долорес. Не бива да казвате Долорес, както във Франция. Трябва да се казва Долорес. Това означава „мъка“; това е най-хубавото име.

Аз. Аха.

Долорес. Но понеже е много тъжно, наричат ме Лоло. Така е по-модерно, по-завързано.

Аз. Долорес, ще се къпя.

Долорес. О, нямам нищо против.

Тя се настанява на една табуретка и ми обръща гръб, уважавайки моята стеснителност и условностите.

Долорес. Цигара?

Аз. С удоволствие.

Тя запалва две цигари, дава ми едната. Безредието в банята наистина е епично. През развалените бои на прозорците цялата къща отсреща свободно може да ме наблюдава. Тези прозорци бяха изписани преди дванадесет години, още преди сватбата ни, по времето, когато Жак подхранваше нашата зараждаща се любов с красиви обещания. Тогава аз лелеех мечтата, че както е забележителен майстор на всичко, той ще ми създаде свят, достоен за една Домакиня.

Долорес. Докато се къпете, ще взема да си почина пет минути.

Не се осмелявам да й кажа, че и моето намерение е било такова.

Долорес. Вчера изпрах огромна купчина пране. Много цапат тия деца! А снощи ходих на танци! Днес нямам какво да правя и ми е тъжно. В моето семейство никой не обича да стои със скръстени ръце.

Аз. И все пак приятно е да седиш със скръстени ръце понякога.

Долорес. Ами вие седите ли?

Аз. Ами… опитвам се.

Долорес. Вие четете дори в банята.

Аз. Това не е същото.

Долорес. Напротив, същото е! Аз, като се движа, все едно че мисля. Не спах цялата нощ и ми стана добре. Обикаляхме от кафене в кафене, разговаряхме с испанците.

Аз. Само с испанци ли се срещаш?

Долорес. С испанци и мароканци. Разбираме се, защо да сменям. Кристина ходи само с португалци. Така поне знае от каква националност е синът и, ако не знае кой е баща му.

Банята постепенно се изпълва с дискретна тълпа. Хуанито[2] играе на земята с верижката на кучето, която след малко напразно ще търсим. Полин рови в моята тоалетна чантичка и цяла се покрива с талк. Алберт слуша разговора. Кучето и котката Такси се боричкат мило.

Алберт (любопитно). Тя не знае кой е бащата на кого?

Долорес веднага преминава от сериозен и сдържан тон към типичен испански писък. Тя крясва, без хубавото и едро романско лице да се оживи.

Долорес. Ще оставите ли спокойно майка си, идиотчета такива!

Сред събранието настъпва шумен отлив. Кучето излиза като вихрушка, събаряйки Полин, която изчезва сред облак талк. Плач. Алберт отстъпва зад вратата с наострени уши. Хуанито се заема с котката.

Долорес (запалва друга цигара). Какви деца! И все пак трябва да бъдат добре възпитани, нали? Послушен ли беше тази нощ Хуан?

Когато Долорес отива „на танци“, тя ми поверява Хуан, хубаво сериозно момченце, малко мрачно, с чисто испанско достойнство; той се мушва в леглото между Полин и Алберт и понася примирено буйните целувки на моите две дъщери.

Аз. Много послушен.

Полин (появява се като по чудо, бяла от глава до пети, пискливо). Никак не беше послушен. Аз му казах: „Нанкай, мило дете“ и му изпях една приспивна песен, а той се развика силно, силно и Алберт ме ощипа.

Алберт (зад вратата). Тя му пееше в ушите!

Полин. (хълца бясно). Не! Не! Не е вярно!

Аз (слаба и примирена). Може би не обича музика?

Долорес (възмутена). Той? Той да не обича музика? Сега ще видите!

С опакото на ръката тя изтръгва котката от ръцете на потомъка си (който търпеливо я тикаше в една пластмасова торбичка), изправя Хуанито на крака, извиква му: „Оле!“ и запява дива песен. Детето послушно щраква с пръсти и започва да подскача, без да губи наследствената си сериозност. Долорес го съзерцава за миг възхитена, после го сграбчва, обсипва го с целувки, хапе го по бузката и като вижда, че целият е мокър, го пуска изведнъж на земята.

Долорес. Ох, сладкото ми! Ох, ужас!

Хуанито тупва на земята като възглавничка, мигновено грабва пак котката и започва отново да я тика в торбичката; а аз изведнъж познавам, че това е торбичката, в която държа гъбата си.

Аз. Долорес! Това е торбичката за гъбата ми.

Долорес (делово). Тъй или иначе, гъбата ви се изгуби. Та за какво говорехме? А, да, за Кристина. Тя е срам за Испания.

Аз. Заради португалците ли?

Долорес. О, не. Само това да е… Знаете ли, тя е малко проста. Дори не забелязва, че се изменя. Не може нито да чете, нито да пише.

Аз. Безспорно това е обяснение.

Долорес. Но не извинява всичко. Честността не се придобива, тя е в кръвта като танца. Кристина не е честна.

Аз. А, така ли?

Долорес. Така. Тя краде дори приятелките си. И не умее да получава. Направете й подарък, ще се шашне. Но да краде я бива. Така се чувствувала свободна. Умрях си от смях, когато забременя. Казах й: „Този път не можеш да се откажеш от подаръка!“

Сребристият смях на Алберт се чува зад вратата. Долорес подскача.

Долорес. Лошо момиченце! Ти ни шпионираш! Подслушваш по вратите! Ще ти откъсна ушите! Няма да ти дам да ядеш! Аз…

Алберт (студена, презрителна, малко бледа… с лице срещу бурята). Длъжна си.

Тя предварително знае какво ще предизвика това възражение.

Долорес (в изстъпление). Как така длъжна! Ти знаеш ли колко печелят испанките в Марсилия? По сто хиляди франка, имат си уикенд, телевизор! Стоя у вас само заради горката ти майка.

Алберт (без да отстъпва нито крачка). И все пак ти си длъжна да ми дадеш да ям.

Долорес (обезумяла). Не съм длъжна за нищо! Правя, каквото искам! И защо да съм длъжна?

Алберт (с достойнство). Защото съм дете.

Удивена за миг от този аргумент, чиято обосновка я сразява, Долорес изведнъж отхвърля маската на ярост и избухва в смях.

Долорес (обръща се към мен като към свидетел). Какво сладко момиченце!

Тя грабва Алберт, покрива я с целувки. Алберт се оставя на ласките спокойно като боксьор, който след нокаут приема досадните, но неизбежни овации на тълпата. Котката се задушава в пластмасовата торбичка. Хуан предприема опит да седне върху нея.

Долорес (съвсем разнежена). Погледнете ги само колко са милички и двамата!

Аз. Мисля, че котката ще се задуши.

Долорес. Няма, няма… Ето, аз ще ги разделя. Вечно вие се грижите за всички! (С внезапен порив.) Другия месец, като ми платите, ще ви купя с мои пари гъба!

Аз. Благодаря, Долорес.

Излизам от банята пред тълпата, която отново се е събрала, отказвайки се да намеря във ваната убежище срещу превратностите на живота.

 

 

Във вечните си странствувания, минавайки през Франкфурт, Долорес беше купила два колана с жартиери от любов към красотата, защото тя мрази да носи колани. Те са черни, с летящи розови пеперуди. В порив на великодушие ми каза:

— Ето, вземете ги! Никога не съм ги носила. Ще седят още по-добре на блондинка.

И аз ги нося.

Бележки

[1] Френски писател (1808–1855). — Б.пр.

[2] Хуанито, тригодишен, син на Долорес. — Б.а.