Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (8)

Котката

— Долорес, бих искал да си поговорим за момент — казва Жак към девет часа, когато Долорес тъкмо се кани да излиза.

Неспокойна, разтревожена, тя го последва в трапезарията. Жак се меси рядко в ежедневието, но мълниеносно, непредвидено. И аз се стресвам; сядаме в трапезарията; децата са сложени на място.

— Долорес, вие знаете колко ви ценя — казва Жак сериозно, — уредена сте, добра сте, много сме привързани към вас…

Този порой от комплименти усилва нашата тревога. Нещо става.

— Всички ние обаче си имаме недостатъци. Вие например, трябва да признаем, малко прекалявате с грубостите… речникът ви е доста пиперлив…

Долорес се изчервява. Питаме се с поглед. Кой е издайникът? Полин? Алберт? Дали Долорес не е поразвъртяла ръка? Или е изтърсила някоя по-грубичка приказка?

— Нали разбирате, някой по-чувствителен може да се засегне… вие имате навик да викате малко прекалено силно.

— Децата… — започва Долорес.

— Кой?… — запитвам едновременно с нея.

Жак вдига умиротворително ръка.

— Не става дума за децата — казва той спокойно: — Става дума за котката.

— За котката ли?

Направо сме шашнати.

— Нали разбирате, Долорес, котката прави мръсотии.

— Вярно е — виква разпалено Долорес. — Вчера се изчишка върху обувките на Полин. Идиотка такава!

— Разберете ме, Долорес, тази котка стана мръсна, откакто дойдохте вие.

По лицето на Долорес се изписва неподправено изумление. Аз едва се сдържам… ще се разсмея…

— Котката е като хората. Има нужда от обич. Знам, че сте със златно сърце, но Такси не го знае. Трябва да я накарате да го разбере. Крясъците ви я плашат, не и давате да се изтяга по леглата и резултатът е налице: котката има комплекси.

— Хайде де! — възкликва Долорес с интонация, напомняща повече за Белвил, отколкото за Мадрид.

— Няма обич. Тя се мъчи да привлече вниманието ви, може би да си отмъсти. Затова мърси.

Мисълта за отмъщение харесва на Долорес. Това понятие й е близко.

— Значи го прави, за да ме вбесява? — пита тя.

— Точно така. Би трябвало…

Децата, струпани в спалнята, подслушват на вратата; блъсвам ги, като отварям.

— Какво става? Какво е направила?

— Татко я сапунисва — казва Полин. — Поучава я.

Алберт побледнява.

— Горката Долорес!

— Нищо подобно, татко не и се кара, той само й обяснява нещо.

— Какво?

— Нещо за котката.

— Аз също искам да чишкам навсякъде — казва Венсан, който е разбрал — и тогава тя няма да ме нарича идиотче, а господине.

— Приятно ли ще ти бъде? — пита Полин.

— Не всеки ден — отговаря Венсан.

В трапезарията разправията продължава. Когато се позовават на сърцето и на разума й, Долорес проявява добра воля.

— Жак, а какво означава комплекс?

Жак обяснява. Единадесет часът е. Ще си легна.

Долорес към котката, легнала върху чаршафите:

— Слизай оттам, идиотка такава!

Но веднага се поправя:

— О! Извинявай! Слез, милото ми животинче!

Споглеждаме се. Сподавяме една усмивка. Уважение към главата на семейството.

Такси си има котенце. Само едно. Нарекохме го Йо-Йо. Тя вече е чиста. Долорес казва:

— Ама вярно, че имаше комплекс.

И поглежда Жак, сякаш той е магьосник.