Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (47)

Алегра

— Каква хубава рокля имаш — казва Алегра. — Харесва ми червеният цвят на полата на Жан. Как ти се струват тазгодишните кашмири?

Забелязва нашите поли, нашите колани и нашите обувки. Застава неподвижно на един крак край някоя маса, очарована от някоя страница на „Вог“, „Ел“, „Мари-Клер“.

— Виж тези двуцветните, такива са хубави! А тези кръгли джобове са нещо ново, не намираш ли?

— Алегра мисли само за дрехи — казва Жан. — Питам се дали някога е мислила за нещо друго.

Може би не. Алегра иска дете; нейният мъж Рьоне не иска. „Да създадеш дете… Отговорност… Политическа конюнктура… Бомбата…“

— Страх го е, че шумът ще му пречи да работи — обяснява спокойно Алегра. — Но като се роди детето, ще свикне.

Вече приготвя пеленките. Рьоне порицава разделянето на левицата, споразумението на десницата, непоследователността на църквата, суетността на интелектуалците, посредствеността на останалите.

— Сутрин му давам топъл лимонов сок — казва нежно Алегра. — Мисля, че черният му дроб не е в ред.

Ще ме посети един луд автор. Алегра е тук. Жак и аз обмисляме положението. Дали няма да го поощрим в лудостта му, ако го приемем? Да не го приемем пък, значи да пренебрегнем дълга към издателството и… Припомняме си автори от миналото, болни от невроза, говорим за обществените явления, за несъстоятелността на държавата и за психоаналитиците. Времето тече. Долорес стреснато се подава на вратата.

— Той обикаля като звяр в клетка. Той си гризе ноктите. Той има тикове.

Витае сянката на катастрофа. Ръкописът не е съвсем бездарен.

— Представяш ли си тоя тип в „Четиво за всички“? — питам аз подло.

— Не може да се преценява един ръкопис, като се мисли за „Четиво за всички“ — казва Жак.

— Не, но той ще кисне непрекъснато тук, ще трябва да слушаме историите на неуспехите му, ще ни звъни в полунощ, ще ни направи смешни…

Имаме достатъчно грижи и с нормалните автори. Лично аз си спомням за една майка, която ми звънеше в единадесет часа през нощта и прекъсваше първия ми сън, за да изкрещи, че синът и бил гений! След една седмица престанах да намирам това за вълнуващо. Човек бързо се отегчава от лудите.

Все пак слизам, за да си дам сметка за размера на бедствието. Спокоен, усмихнат, с приятен и любезен вид, „лудият“ седи до Алегра (със съвсем лек тик на устата на всеки петнадесет секунди) в гостната и слуша нейното чуруликане. Оттегля се без всякакви затруднения с текста под мишница и на стълбището маха с ръка на Алегра.

— Ама този ли бил? — казва тя.

Жак смята, че макар и добра, Алегра е малко глупава. Не е и хубава, но това не се забелязва.