Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (46)

Добро впечатление

Междуцарствие. Долорес намери в един бар по-добре платена работа. Там тя довършва разклатеното си здраве с прекалена преумора (вчера стояла единадесет часа права) и не по-малко прекалена консумация на силни напитки. Отвреме-навреме пристига у дома с надут вид и предизвикателно, сякаш ни хвърля ръкавица, ни подава пакет месо за кучето. Добре знае, че искахме да й помогнем; на нас ли не ни стигна търпение или на нея настойчивост? Мълчанието, което се възцарява между нас при всяка нейна поява, издава общото ни безсилие. „Животът“, това смазващо тегло, се е оказал по-силен от нас двете…

И така, пак давам обявление във „Фигаро“. Изреждат се лицата, измежду които за десет минути трябва да избера онова, което ще влезе в нашия живот, за малко да кажа нашето плаване. Жак здравата ме смъмря:

— Да не вземеш първата, пък после да кажеш, че не умееш да избираш и че е симпатична на вид. Искай препоръки. Кажи, че ще си помислиш. Искай адреса и телефонния им номер.

— Прав си.

Но щом шествието започва (явете се между осем и дванадесет часа), чувствувам се обзета от непреодолимо самоунижение и тревога. Как — толкова хора търсят място и аз мога да им го дам или да ги отхвърля! Едва успявам да откажа на един хилав португалец (нали уж търсех домакиня!) и на един малко по-як мароканец. Затова ми са необходими всички остатъци на почтеност и обществено съзнание. Португалецът има такова голямо семейство! Мароканецът твърди, че може да готви толкова добре! След тези два отказа енергията ми е на привършване. Свръх моите сили е да отказвам нещо на хора, които се стремят да ми направят добро впечатление.

Добро впечатление! Че коя съм аз, та да имам такива изисквания? Само и само да ми перат мръсното бельо и да ми мият чиниите хора, които струват колкото мен? Да идва да ми се подлага една нещастна мръсна испанка с грозни нокти и без два зъба и да твърди с фъфлещата си уста, че може да прави всичко, абсолютно всичко, и то безупречно? Има такива, които знаят да правят всичко, те обикновено са най-нещастни, само като ги погледне, човек разбира, че последният им аборт е бил завчера, а първото им натряскване (щом дам „аванса“) ще е в други ден. Тъжни охлузгани самохвалки, които човек би искал да целуне благоговейно по безцветните бузи. Има такива, които нищо не могат да правят, младата селянка със зачервени ръце, забола вече евтина брошка на шлифера си — невинни крадли, готови да избягат с първия случаен военен, след като са счупили цял куп чинии за месец и половина. Има фантазьорки, които са познали и по-добри дни, пропити от алкохол шейсетгодишни бивши портиерки, който „ги бива въпреки възрастта“ — израз, разкъсващ сърцето. Може ли да се отрекат всички форми на некадърността и човешкото нещастие?

Жак ме намира разплакана в кухнята:

— Ти си прекалено чувствителна — заявява силният мъж. — Аз ще се заема с тази работа. Прибери се в стаята си, аз ще отварям вратата.

С безкрайно облекчение се оттеглям, за да се завърна безпокоена от тишината един час по-късно и да го заваря, стиснал в обятията си една много стара разплакана жена.

— Напомня ми баба ми — казва той, за да се извини за влажните си очи, когато жената (унгарка) си отива. — Беше наистина много възрастна за нашата работа, но толкова и беше мъчно!

— Не е ли ходила на други места?

— О, напротив, на много, но не и харесвало. Каза ми: „Всички французи са мръсни и скъперници!“

Накрая ми хареса едно енергично момиче.

— Чувствувам, че ще бъда щастлива тук — казва тя.

Може да отговаря по телефона, готви, съставя програма на времето и говори обезпокоително правилно.

— Не мислите ли, че е по-добре да си потърсите място за секретарка? — казвам срамежливо. Струва ми се прекалено добра за нас — просто се притесних.

— Не, не, у вас е много подходящо.

Срещата е определена за единадесет часа сутринта в понеделник. Никой не пристига. Минава ден, още един… Отново пустиня, населена с мръсни чинии.

— Нали ти се видя много добра за нас, сигурно си я убедила — казва примирено Жак.

Завръщаме се в ерата на домашните прислужници.