Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (91)

Пак невинността

Хорови песни, „поетични вечери“, пиеси, написани за Коледа — това са невинни удоволствия. Акордеонът, говеждото задушено, растенията, животните и децата, „вечерите под лампата“, които така добре се обрисуват в книгите, служещи за награда, Жул Верн или Графиня дьо Сегюр, за която измъчените говорят с толкова носталгия; Бодлер и Верлен („О, колко е голям светът в блясъка на лампите“) — всичко това си го имаме. „Не е лошо“ — както казват добрите хора. Аха! Няма ли нищо лошо? Семейният кръг, кръгът от приятели се затваря бързо. „Навсякъде, където двама от вас бъдат събрани в мое име…“, трябва да има място и за трети. Да се държим топло, да бъдем радостни, но с отворена врата. Това е жилището на бедняка. Няма значение кой идва да се приюти или кой не идва. Мястото е тук, болката е тук.

Невинните удоволствия са само наполовина невинни. Би трябвало да сме с добре затворени очи, с добре запушени уши, за да не знаем, че те траят само миг. Страданието, злото, непоследователността са не само вън на улицата, в света, но и в нас. Ще трябва да чакаме хармонията, приятелството, милостта на този лъчезарен миг, никога не сме сигурни, че те ще се върнат; жилището на бедняка ще остане празно дотогава, докато забравяме, че един ден някой е бил в него. Центърът на сърцето ще остане беден, пуст, безплоден, докато не се върне тази безпричинна недоказана милост, която е била извикана от нашето очакване, а не от нашите заслуги. Радостта знае това, невинността не го знае. Невинността е непокътната, със залостени врати, с чисто, но затворено сърце. Радостта е накърнена.

— В моето училище има едно момиче — казва Полин, възхитена от своето превъзходство, — което казва, че дядо господ не съществува.

— Ех, много хора мислят така.

— О, знам (все така сияеща). Те са езичници.

— Все пак по-добре е да не й казваш. Не е учтиво.

— Ама е истина!

— Истина е, ако наричаш нещата с техните имена, но това не винаги е достатъчно. Може би дълбоко в душата си това момиченце обича бог, без да му дава име. Може би също така има „езичници“, които обичат бог, без да го назовават, обичат го повече дори от вярващите, които отиват на черква.

— Аха, да. И защо тогава ги наричат „езичници?

— За да е по-ясно!

— Все пак по си е добре да се ходи на църква, нали?

Знаех, че ще каже това. Цялото ни възпитание е основано на заслугата, върху понятието «по-добре» и по-лошо“ и това, че смениха отскоро в училището на Полин (за нейно голямо съжаление) цифровите бележки с оценки като „добър“ и „отличен“, не променя нищо. (Отличен означава шест, обяснява тя.) Кой ще ни отърве от пресмятането на заслугите?

— Не е по-добре. По-просто е. И е по-вярно.

И след това на петнадесет години тя ще откаже да ходи на църква, защото това е много просто, и ще чете книга за будизма или някое друго загадъчно и тъмно произведение. Предпочитам това пред гетото; духовният елит ми изглежда по-отвратителен от всяка друга социална форма, която се смята за елит. Елитът на Съвършените, който се пита дали може да приема разведени, евреи, чужденци. Елитът на Пуританите, който се страхува от лоши посещения, от лоши четива, от, микробите на света и от нечистотиите на сътворението. Тези невинни са толкова крехки и толкова твърди! Най-добрите са като порцеланови яйца, като украшения, като красиви камъчета. Обичаме ги, съзерцаваме ги и накрая ни става жал за тях, като ги гледаме колко са непокътнати.

Написах два противоречиви текста. Единият със заглавие: „Човек не може да спи“, другият: „Човек е създаден да се смее.“