Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (25)

Религията

Леля се беше омъжила в 1914 година. Шест месеца след това любимият и мъж бил обявен за безследно изчезнал. „Така е пожелал бог — казва тя. — Не мога да кажа, че съм му признателна.“

Не помислила за втори брак след овдовяването и в трите мрачни и нечисти стаи на партера подслонявала, прехранвала, издържала един след друг и тиранизирала различни членове от семейството, изпаднали в затруднение, стараейки се те да я напуснат, без да отнесат бремето на признателността: острите й приказки и оскърбителните забележки за морала и безкористието им ги освобождаваха от това. Така тя се отказваше от топлата радост, че е помогнала — мъката на тази затворена, необщителна и добра душа. Държеше се грубо, иронично, безжалостно, потискаше желанието си за обич, останало и от сирашкото детство. Не пропусна никога, докато беше здрава, да носи веднъж в годината цветя на гроба на братовчедите, които я бяха отгледали „по милост“. „Дължа им ги, но не мога да кажа, че съжалявам за тях.“

Тя държеше точна сметка за рождените дни, за подаръците, за вниманията, които трябваше да „върне“ и бавната парализа, обхващаща с всеки изминат ден тялото й, сигурно я измъчваше по-малко, отколкото мисълта, че няма вече как „да върне“, че няма да може „да връща“.

Пестелива и дори стисната за себе си, тя разпиляваше с предизвикателно великодушие нищожната помощ, която получаваше като вдовица от войната, и пенсията си от ПТТ. Необходимо и беше да вярва в продажността на тези, които идваха да я виждат. („Вземете тази банкнота, отнесете тази ваза, тази картина, тази дреболия, щом ви харесва, да, да, подарявам ви я!“) Непоносими и бяха обичта, добротата, състраданието.

И все пак, когато гостите и, изгубвайки търпение и виждайки сълзи на раздразнение в очите й, приемаха нейния дар, тя им благодареше, като обръщаше по свой начин всичко на шега, будеща съжаление, от което ставаше ясно, че разбира каква комедия ни кара да играем.

Така, когато не й остана нищо друго, започна да обещава небето. „Добрият господ ще ви опрости, защото изпълнявате дълга си към мен.“ Тя самата беше изпълнявала при разни обстоятелства „дълга си“, вземайки всички мерки някой да не си помисли, че постъпва така от добрина или симпатия; така щеше да се почувствува слаба.

Бог имаше сметководна книга, той щеше да й „върне“. Тя и не искаше повече, не би се осмелила да поиска повече. Държеше да се спазват ритуалите; когато абатът, който и носеше причастието, по липса на бяла покривка реши да мине без нея, тя запита: Нима без бяла „покривка се брои?“ Дребнаво съблюдаваше каноните на вярата. Не беше мила с никого. Нараняваше по десет пъти на ден тези, която я заобикаляха: портиерките с добро сърце, благотворителните дами, грубите прислужници, които й отмъщаваха с отровни просташки приказки, но въпреки това се връщаха при нея. Ужасно и привлекателно.

Словесни двубои.

Една прислужница:

— Както се мъчите и както мъчите другите, по-добре да умрете!

Леля ми:

— А, така ли? За да ми приберете спестеното и да ми отнесете храната, нали?

Те се подсмиваха. Ние не бяхме груби като тези жени и излизахме огорчени. Може би не бяхме прави? Простата портиерка, свадливата прислужница, „гостенките“, които си запушваха носа пред миризмата на гнило в тази бърлога, пияницата, която леля беше прибрала за известно време и която й крадеше банкноти по хиляда франка (а тя се преструваше, че не е разбрала), не я напуснаха.

Онази пияница, госпожа Елен, беше бивша певица от музикхол — хвалеше се, че уж я поддържали богаташи. Когато леля я беше приела, спяла под стълбището с котката си и както — разправяха, била любовница на въглищаря, който затова я прибирал там. Две чудовища. Подпухнала и разплута, тя се напиваше така страшно, че понякога влизаше в апартамента на леля на четири крака, строполяваше се в коридора пред кухнята и заспиваше там, без да изгаси газа и електричеството. Страхувахме се от пожар, от задушаване, мъчехме се да убедим леля да изгони тази неудобна съжителка. Тя отказваше уплашено. „Да изгониш бедняк носи нещастие! Не, Жак, не я гонете!“ Той дълго се колеба и накрая предложи на госпожа Елен да поживее една седмица в хотел, след това тя пак се върна под стълбището. Мъртво пияна, но обляна в сълзи, с изкривена шапка, госпожа Елен дойде в черквата в деня на погребението. Портиерката, прислужницата стояха в преддверието — не се решаваха да влязат в църквата. Много ми се искаше да ги взема в нашия автобус до Пер-Лашез. Но нямаше да е „прилично“ според неумолимия уредник на погребението, с черна връзка и с траурна лента на ръкава, който „ръководеше“ траурното шествие.