Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (31)

Във влака

Бях взела Венсан от преванториума в Безансон, където той прекара шест месеца.

Една вдовица, чиновничка в пощата, ми разказва колко мъчно отгледала децата си. Особено сина си, учител, който трябвало да се ожени „малко набързо“ за някаква съвсем младичка марсилка.

— Момиченцето им, госпожо, малката Силви, която аз просто обожавам, кажи-речи, беше първото им имущество. Родена сред тютюн, омъжена сред тютюн (отначало не схванах, че става дума за будка за тютюн, мислех, че ми говори на арго), аз все пак винаги съм обичала да чета, исках моите деца да получат образование, насърчавах ги. И вярвайте ми, пак имат трудности. Въпреки всичко. Страшно е не когато се жертвуваш за другите, а когато започнеш да се чудиш струвало ли си е труда да се жертвуваш. Ах, тия деца!

Родена сред тютюн, омъжена сред тютюн, ако искате ми вярвайте, аз никога не бях пушила. Мъжът ми умря в четиридесета година, тогава бях двадесет и осем годишна. Сама. Разбира се, имах двете си деца, учех заедно с тях, подготвях ги за изпитите и докато се блъсках, все си казвах: „Блъскаш се, мила моя, ама няма да си сама!“ И какво стана? Дъщеря ми е в Париж, синът ми — в Лион, аз — в Безансон: Накрая (важно-важно), накрая пропуших.

Вечно сама, вечно сама. Не искам да се омъжвам повторно на моята възраст, всеки мъж с навиците си, късно е на петдесет и седем години, и аз си имам навици. Работя в пощата. Писмата са мисли, нещо живо.

Тя описва красиво движение с ръце, сякаш писмата са ято птици, кръжащи около главата и. Добре говори тази дама. Какво ли чете? Един поглед — „Мемоарите“ на кардинал дьо Рец.

— Вашето момченце от преванториума ли се връща? Надявам се, че е оздравяло напълно. Ех, разбира се, болните ги пазят…