Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (82)

Еротизмът и фаталните жени

Пак се сетих за еротизма, докато четях рубриката „Произшествия“ и гледах лицата на тези, които от няколко дни са „героините“ на първите страници на вестниците.

Едната има едро глупаво лице, кравешки очи, трайно накъдрена коса. Двама мъже са се убили за нея. Другата е мършава брюнетка без чар, която демонстрира в банския си костюм изхвръкнали ключици и мършави глезени. Девет любовници, от които единият кипнал. Третата, много руса, много бледа, безцветна като куклите, които се печелят на панаира заедно с парче халва — свекърът и я изнасилил и мъжът и го убил. Тъмни страсти. Гилен със свинската си зурла „още се харесва на шестдесет години“. Жанин, която тежала осемдесет килограма, „прекалила със своето не“. Жозиан въпреки скромното си лице на зле хранено дете, пъхнала двете ръце в големия джоб на карираната си престилка, е все пак „луда по своето тяло“, а Рьоне, „любовницата на ловния надзирател“, се опитала да премаже съперницата си със своята малолитражка.

Това са фаталните жени, истинските, жените от „Произшествия“, жените от вестникарските снимки, поетични снимки от миналото на жени, които красят селските бюфети и полиците на жилищните блокове до деня, в който…

Чета рубриката „Произшествия“. Чета списанието „Детектив“. Откривам нещо очевидно: големите драми стават пред бюфетите в стил Анри III, красивите страсти се разгръщат между кухненската маса и печката, истински влюбените сърца нямат течаща вода. Не доцентите по философия убиват за хубавите им очи манекенките от луксозните шивашки ателиета, а пощенският раздавач е влюбен в продавачката на хляб, фризьорката се самоубива на гроба на млекаря, именно по танцовите забави в предградията и в чифлиците все още се влюбват от пръв поглед и завинаги, в малките къщи още мечтаят и сипват отрова, в малките крайпътни барове умират от любов.

Разсмиват ме тези, който се оплакват от вълната на еротийзъм в рекламата, романите и киното. Пропастта, която разделя тези тъй наречени „фатални жени“ от нашите красавици в минижупи, с перуки и с мрежести чорапи, показва точно обратното. Това е безнадежден опит да се разгори (в полза на печалното потребителство) огън, който беше свещен и вече угасна. Също както подправеното обожествяване на инстинкта, на варварството, на крясъка е опит да се прикрие нарастващото безсилие на едно изкуство, което се срамува само от себе си. Говорят за насилие: нашата епоха не е насилническа, тя е жестока като всички преходни и изродени епохи. Насилието има срещу себе си ентусиазма, варварството и простотата. Обратната страна на жестокостта е единствено посредствеността, тъгата, скуката.

И това, което днес наричат еротизъм, ми се струва неприятно не защото би повдигнало и подсилило сексуалния инстинкт, защото го фалшифицира, отклонява го и от инстинктивен повик го превръща в социална величина.

Дали действително, за да се хареса в прекия смисъл на думата, жената се облича, гримира се, отслабва, мисли с тревога за линията си и за облеклото си, как да остане млада и да има весел вид? Съвсем ясно се вижда, че не е така. Жените, които предизвикват големи страсти, тези, който имат многобройни авантюри, тези, който търсят само един мъж, една любов или много флиртове, не отговарят непременно и дори много рядко отговарят на стереотипа от списанията. Не, жената, която иска да бъде млада като кинозвезда, издокарана като еди-кой си манекен, тъничка или с издължени очи, както я съветват от рубриката „Мода“, повече се мъчи да се слее с една картинка, отколкото да се хареса на мъжа, на мъжете. И естествен отклик, те ще имат само мъже, който обичат картинки, а не жени.

Мъжът, който излиза с един манекен, без дори да го желае, показва, че може да се харесва и да изложи официално утвърдена величина. Така че да се утвърждава „еротизмът с атмосфера“, означава да се хвърли човек в една социална мистификация.

Но социалното не би могло да бъде изключено от еротизма и се промъква в него като всяка деформация, за да се превърне в порок и следователно в действителност. Желанието не се отнася до жената, а до остойностяването, което тя предизвиква. Това все пак е желание, което завършва с физическа изява, свързано с един еротизъм, станал вече реален, но фетишизиран (вече желаят „остойностена“ от модата жена, както човек желае проститутка, облечена като за първо причастие) с една извратена тъга, с едно напълно модерно разочарование.

И така, пред тези афиши, списания, филми, аз се страхувам не защото — този тъй наречен еротизъм би могъл да пробуди в моите деца преждевременни желания. Страхувам се да не би когато дойде часът на желанието и, надявам се, на любовта, те да не съумеят да ги разпознаят.