Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (54)

Загубване на силата

Противоречия: скитам като чужденка в моята собствена къща, в моя собствен живот.

В моята собствена работа. Четох един ден някаква научнофантастична новела, в която един човек, надарен със „сила“ (страшно ми харесва този израз, толкова често срещан в подобен вид литература. Попадне ли някой в критично положение, увисне ли на ръба на някой покрив, падне ли в дупка със змии, наложи ли му се да премине през стена или да прочете мисълта на някой враг, той използува своята „сила“), открива, разхождайки се из някакъв стар квартал, началото на несъществуваща вече улица. В миналото действително имало такава улица, но изгорили всички постройки поради някаква епидемия. Героят обаче (благодарение на своята „сила“) открива пътя към невидимото, към миналото и съвсем естествено влиза в уличката и намира жителите й. Какво богатство има в тези разкази. Намираш и загубваш пътя към невидимото. Чудесният сюжет от вчера е банална история днес. От яснотата, очевидността, разкриването, от капката вода, многоцветно обагрена от светлината, не остава нищо, щом светлината угасне. Така и с героя, който не може вече да открие къде започва уличката. Той е загубил „силата“ си.

Цветът, музиката и всичко, което трепти, и всичко, което има смисъл в тази къща и в този живот, е изчезнало. Лишена от полъх, книжната къща вече не трепти. Тя вече е само крехка, безсмислена страда. Трябва да се прекоси тази пустиня. Да постъпим така. Да се смеем и дори да пеем. Да четем, да пишем, да разчитаме или да нанасяме безсъдържателните знаци.

Да се интересуваме от рисунката, която не виждаме, и от песента, която не чуваме. Аз чувствувам цялата тежест на страшното проклятие, надвиснало над Юлий Цезар на Шекспир!

„He hears no music.“^[1] Така започват трудните периоди. „I hear no music.“^[2]

Не, аз не съм „загубила вяра“, абсурден израз, но някъде по пътя на съдбата изгубих силата си.