Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (19)

От картон е къщата

Венсан пее:

От картон е къщата,

от хартия стълбата…

Точно такова впечатление имам и аз. Всичко го потвърждава: безпорядъкът из стаите; чудноватото облекло на моите деца. (Даниел е в юношеския период, когато косите стигат до раменете; накичен е с пръстени и верижки и прилича на млад варварски вожд или на статист от Опера-Комик); нередовните ни доходи, утежнени от нередовното ни стопанисване (непрекъснато смятаме и пресмятаме средствата си, икономисваме от прането, от тютюна, от марките — едно лято Жак, обзет от бяс за икономии, си науми да се храни само с мляко и се разболя от жълтеница, а после даваме вечери за двадесет души, поднасяме патици с портокали в кухненски чинии), лошият навик да наемаме прислужници по вида им: „Интересно лице… Издава характер“ — преценява Жак, отметнал глава, притворил очи пред изненаданата кандидатка. Аз пък в лекомислен порив на симпатия вземам да ми мие чиниите една бъдеща флейтистка, да ми бърше прах — момиче с извънбрачни близнаци, да ми готви симпатична пияница, бивша лавкаджийка във войската. Този метод на избор по хубост и взаимно влечение рядко е давал добри резултати, поне на домакинска почва. Бившата манекенка си отиде, обута в моите обувки, алкохоличката носеше най-малкото ми дете Полин с главата надолу и се опита да я напъха така в столчето, флейтистката изгори няколко нагреватели по метод, чиято тайна остана неизвестна за нас. Тъй или иначе, в постоянен конфликт с най-различни внушителни институции (вноски, творчески фондове, осигуровки, да не говорим за вечно закъснелите преки и непреки данъци, за натрупаните предупреждения) започвам да се безпокоя и от вечно скъсаните копчета, от чорапите и гащите без ластик, от изгорелите крушки, които никой не сменя, от развинтените брави (дали и в другите къщи някой развинтва бравите на вратите? Никога не съм виждала да липсват брави по вратите на нормалните семейства. Откъде намират време да ги сменят? Също така никога не съм успяла да установя самоличността на тайнствения развинтвач на брави и на някои други дивашки прояви).

„От картон е къщата…“ Често съм се питала: моя ли е грешката? Нормално ли е това? „От хартия стълбата…“ Цялата къща ми се струва книжна, от хартия като тази, която търпеливо изписвам и която след това изцяло ми убягва, като разпилените навсякъде детски рисунки, като платната, които Жак трупа под стълбището, като отворените книги, незавършените поеми, колажите от гланцова хартия и многобройните дреболии без стойност, които идват и се запазват у дома много по-дълго от скъпите саксонски миниатюри (тук нищо от скъп саксонски порцелан не се задържа повече от седмица): всичко това образува обагреното, леко и неустойчиво съдържание на нашата къща.

Всичко се чупи, праши се, изчезва, освен най-краткотрайното. Няма ред, няма определени часове, няма менюта и работа ли е нашето — търпеливо да нанасяш бои по платната и черни букви по хартията? Справедлива оценка на нещата нашите деца показват изключителна сръчност в изработката на фигури от картон, с най-голяма лекота правят скици, колажи, пишат поеми, играят в пиеси, танцуват, пеят, смеят се, плачат, но не си мият зъбите, забравят чантите си, като отиват на училище, носят лоши бележки с обезоръжаваща усмивка и, общо взето, ги бива за всичко, с изключение на онова, което се смята за нормално съществуване на ученици на тяхната възраст.

Приятели идват и си отиват, вечерят и обядват. Дори най-различни животни се настаняват в къщи, уж сами. Загубена котка, намерено куче. Червена рибка, спечелена на лотария, е достигнала днес патриархалната възраст четири години. Гълъб със счупено крило се приюти един ден под стълбището; като ни видя, започна да се катери мъчително по стъпалата и спря пред нашата врата. Нямаше съмнение. Той идваше у нас. Венсан го подслони за три месеца в стаята си. Бързо опитомен, гълъбът седеше нощем на възглавницата до главата му. Вълнуваща гледка за този, който не виждаше в какво състояние е стаичката, разпилените навсякъде зърна и мръсотиите, които гълъбите имат навик да правят и които, както пишат вестниците, „опозоряват“ статуите. Стаята на Венсан беше цяла опозорена.

Не говоря за дребните животни, водните костенурки, донесени от нашия приятел Боби, който учи децата на основните правила на класическия танц („Един добър частен учител по латински щеше да свърши много повече работа“ — казва моята приятелка Жан, но наша ли е грешката, че приятелят ни е танцьор, а не учител по латински), временно появили се хомяци, кученца, „поверени“ на Долорес от съседите, който отиват на курорт, кос-певец (и то какъв!), който кучето излапа, заек, спечелен от Долорес на лотария, който направи неизползваема за две седмици втората баня — наша гордост.

Куче, котка, гълъб, заек, всичко необходимо за детска залъгалка — китка, китка магданоз. Книжна къща, къща с вечно зеещи врати, напразно се мъча да ги затворя, да запуша цепнатините, през които всичко се губи, всичко бяга, всичко влиза.

Но трябва ли да затварям, да запушвам, да подреждам, да сковавам?