Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (14)

Безредието

От година на година все повече губя чувството си за ред. По три години не плащам данъците, по три месеца не отговарям на писмата. Все по-рядко се сещам за старините и за спестяванията, докато на двадесет години мислех за това. Каня приятели в ресторант в края на месеца, свиря на китара, докато бельото се трупа, устройваме с децата „поетични вечери“, на които под блясъка на запалени свещи четем какво ли не, от Юго до Сандрар, и хрускаме бисквити, вместо да ги карам да зубрят латински. Забравям „полезните“ коктейли и вернисажи, за да отида да гледам някой второстепенен исторически филм. Просто свят ми се завива, като си помисля до каква степен съм изгубила чувството си за ред, откакто се промених.

Сигурно има някаква връзка.

А колко хубав беше първият учебен ден в зората на тази промяна, добре подредените тетрадки, белите страници, прилежните решения! Колко проверки на съвестта, колко погледи към Учителя над нас, сериозен и строг пред своята синя дъска: „Така става ли?“ „Може и по-добре“ Вечната изтощителна забележка ви преследва сред усилията и слабостите. Да пиша, да пиша, да пиша, да лъскам, да готвя, да чета, да присъствувам на политически събрания, да ходя на църква, да обличам голите, да утешавам тъжните… „И по-добре може.“ Почти същото е, като да се изповядвам, истински отчаяна: „Бях нетърпелива, пропуснах една служба, пропилях пари за глупости, и…“, но не е същото, липсва нещо, тетрадките са зацапани, почеркът става лош, има грешки, зачертавания…

Трагикомични недоразумения. Вместо да се любувам търпеливо на хубавото, чета разтоварващи глупости… „Отче, прочетох лоши книги, загубих време“ „Дете мое, вие сте замърсили духа си, тялото е храм божи, трябва да го уважавате, тези четива ви предразполагат към грях…“ Ето какво си помисля — че съм чела порнографски книги! Оправи се, ако можеш!

Като ставам, се питам: днес какво? Разбира се, ще пиша. Имам да чета два ръкописа. Малко пране. Ще заведа Полин у зъболекаря. Покупки като вчера, приготвяне на вечеря като утре; целият ден изпълнен, наблъскан до пръсване като пазарска чанта, натъпкана с най-различни неща: домати, книга джобен формат, прах за пране, химикалка; и в крайна сметка неудовлетворение, обида, безцелност, който ме покриват като капак с настъпването на нощта — в този момент винаги се тревожа; обичам нощта, когато настъпва утрото — какво е християнският живот?

Добре, правя каквото мога. Нямам, както се казва, „в какво да се упрекна“. Тъжно е да нямаш в какво да се упрекнеш. И празно ти става. И какво да направи човек? Мъченичеството не е за всеки. Преди всичко трябва да ти се даде възможност. Пък и разрешение ли е това? Да вземем например отшелниците. Те са се молили, после — лов на скакалци. Варене на билки, по-второстепенни занимания… Така по седем-осем часа на ден. Казват, че спели малко…

Все същата натрапчива мисъл за работата. Дали ще бъда достатъчно добре, за да работя утре? Или някоя мигрена, затъпяване, разговор по телефона, посещение няма да ми попречат? Събуждане, проверка. Всичко наред ли е? Не? Неотложен данък, бързо писмо, нещо, което трябва да направя, внезапно започват да ме преследват, докато си мия зъбите. Толкова по-зле. Стискам ги (зъбите). И ще тръгна, макар и с мигрена, с тревога, с всички тези досадни комарчета, който бръмчат. Може би в един момент на възбуда ще запея, за да прогоня призраците (банкова сметка, неоправено легло). Скоро възбудата се разпръсва пред тежките като павета думи, които не успяваме да вдигнем или които падат отново — Сизиф. Или това е по-скоро езическата древност.

Сто пъти падналият камък — връщане, покупки, домакинство или присъствието на някоя Долорес, на някоя Франка, чиято лоша работа личи на всяка крачка, и идва втората натрапчива мисъл: лъскането. Трудно е да се победи. Лъскането е в кръвта на фламандците. Виждам прашния бюфет, мрачната земя, пластмасовата кола, смачкана в ъгъла, кокала на кучето, мръсната клетка на птичето и изпадам в отчаяние. Никога няма да се справя. Когато книжата ми са подредени, къщата не е. Когато къщата е подредена, кухнята страда: кайма с грах и пюре на прах. Когато шия копче, страда някое писмо, някой ненаучен урок, някоя неизмита чиния. Бъдете в добро настроение, пейте, живейте свободно, когато под леглото е пълно с прахоляк.

— Трябва ми повече време, повече време…

— Да! — казва Полин. — Тогава ще просвириш на китара и ще ни акомпанираш, когато пеем.

В душата ми се води борба. Лъскане или добро настроение? Лъскане или радост? Съществува чувство за дълг. Но кой е първият дълг?

Просвирих на китара (горе-долу) и пожертвувах лъскането.

Жак добавя своя камък в сградата. „Какво толкова са дълговете — казва той. — Кредит“ Католическата църква, изглежда, има много добро мнение за нас (смята, че сме нещо като армия на спасението), та ни изпраща странни личности. Някакъв избягал от затвора легионер от ОАС; стара дама, която не можела да плати жилището си. „Винаги трябва да даваме“ — казва Жак сияещ. На другия ден идва двадесетото предупреждение за разни вноски или данъци. Научих се да гледам розовите и жълти листове, без да трепвам. Нашият път към бог очевидно минава през любовта и непредвидливостта.

Отвреме-навреме изпадам в криза. Подреждам книжа, отделям в библиотеката взетите и невърнати книги. Трия, бърша бясно цял един ден. Но чувствувам, че това е грях, защото, щом Полин въздъхне: „Като си помисля, че можехме да отидем в зоологическата градина да порисувам…“, отговарям засрамено: „Имаш право, ще отидем другата неделя.“

Фаталната забележка се заличава. „Може и по-добре.“ Разбира се, но в края на краищата християнският живот не е състезание. Сега имам да се упреквам за толкова неща! Мисля, че това е нравствен напредък.

Като малък Даниел беше възхитително непорочен, по-близо до невинността, отколкото до чистотата. На един свещеник, който го запитал на изповед дали няма „лоши навици“, той казал, че има и се изненадал от сериозността, с която свещеникът приел това, затова го сподели и с мен.

— А имаш ли наистина лоши навици?

— О, да — каза той засрамено. — Гриза ноктите си, но не знаех, че това е грях.

На един приятел, който го запитал с хапливата и невежа лукавост на децата:

— Знаеш ли какво означава, когато някоя жена се съблече пред мъж?

Той отговорил занесено:

— Означава, че му има доверие.

Той беше чудесно дете, стана съвсем поносим юноша. Това може би е още по-трудно.