Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (72)

Едно съвсем странно разсъждение на Даниел

Гледаме по телевизията филм — циганска сватба, уредена между семействата.

Даниел:

— В същност може би тези бракове по сватовство не са лоши. Да виждаш едно момиче открай време и да си казваш: „Тази ще бъде моя жена“, да не си поставяш въпроси е може би по-хубаво, отколкото да се вържеш, да се ожениш на двадесет години и да съжаляваш след това.

Все едно че падам от облаците. А Любовта, Влечението, Непринудеността, без които мислех, че не може и че те са истинска света Троица? Разсъждавам, но мълча. Преди няколко месеца Даниел ми казваше:

— Не знам дали накрая няма да отида при трапистите.

— Да не би да си станал пак вярващ?

— Не може да се каже… Не знам… По-скоро мисля, че ме привлича начинът им на живот.

Начинът на живот на трапистите! Но аз го разбирам. Сътресенията на съвременния начин на живот, дали отпечатък на нашата чувствителност и на нашето въображение, са толкова силни, толкова чести и непоследователни, че нерядко неспособни (донякъде и поради умората) да намерим отново нашата загубена цялост, ние се изкушаваме да я търсим в някое правило, ритуал, неподправена традиция, която ще възвърне преувеличената субективност на нейното истинско място, и то като средство, а не като цел.

— Не мислиш ли?…

— Да — казва Даниел. — Безспорно. Би трябвало да се примири тази вътрешна свобода с необходимата традиция. Циганите… Но и ние си имаме фолклор.

Всичко завършва с усмивка — излишно е да се разговаря. Но в подобни моменти аз достигам до убеждението (понякога помрачено от многото квитанции, зъболекари, чинии), че да създадеш семейство е все едно да създадеш творба.