Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (45)

Адът

Алберт прекара труден период. Опърничава и мързелива като никога досега, тя започна да краде малки суми от джобовете ми и от джобовете на Долорес, а после и от чантата на една приходяща прислужница. Мащабите стават обезпокояващи: изчезват банкноти по хиляда франка, дори една от пет хиляди. Същевременно научаваме, че тя редовно закъснява за училище или пристига с униформени полицаи(!), които й служат за алиби и на които разправя, че се е загубила (а тя снове по всички посоки на Париж, без никога да се губи).

Тревогата нараства. Мъча се да вразумя виновната.

— Виж какво, опитай се да разбереш: Кристина печели петстотин франка на час, като прислужва. Даваш ли си сметка, че като и вземаш хиляда франка, ти й открадваш два часа работа? Два часа работа не е малко нещо!

— Да, но ти й ги върна — казва тя заинатено.

— Върнах й с парите, които ми дават за моята работа. Няма как да се измъкнеш оттук.

— Да… Ама все пак това е по-справедливо…

— Кое?

— Да ми даваш твоята работа…

— Да ти давам може, но да ме крадеш. Не.

— Парите винаги ли са работа? Има толкова хора, които имат пари, а не правят нищо.

— Тогава това се нарича капитал. Парите се влагат и работят вместо тях. Много е дълго за обясняване.

О… сега разбирам! — казва тя и лицето и става хитро. — От тези хора трябва да се краде, нали?

Не намирам отговор. Задачата да втълпявам на едно дете уважение към капитала не ме вдъхновява особено; от друга страна пък да превърна дъщеря си в някакъв Мандрен^[1] във фуста… Започвам да се питам дали да не се обърна към психолог или дори към психоаналитик, но внезапно съвестта на Алберт проработва (по кой знае какъв тайнствен начин?) и след пет седмици безсрамие една сутрин тя проявява дълбоко разкаяние и слага на коленете ми своята плячка.

— Няма да крада, никога вече няма да крада!

Дребни пари, невъобразимо количество полуизпразнени пликчета с бонбони, наполовина изгризани бисквити и шоколади, пластмасова пеперуда, също така пластмасови обеци, автоматична маймуна-играчка с барабан, кутия водни бои, училищна чанта — имитация на крокодилска кожа, и още сума ти работи. Какво ми остава да направя, освен да я утеша, да я похваля, да произнеса една малка каиновска поучителна беседа върху силата на съвестта, от която леко поруменявам, но която Алберт одобрява най-сериозно.

— Аха! Да, така си е…

— Милото ми момиче, ами как разбра?

— Снощи, като ядях в леглото си шоколада — ям го винаги когато светлината е угасена, защото Полин разправя всичко — и понеже беше много тъмно, и аз си казах: това е адът.

Адът! Кой ли й е говорил за ада? Никога не им рисувам страшни картини на задгробния мир, много пъти дори съм подчертавала, че след повече или по-малко време душите се пречистват и се възвръщат към „света на светлината и блаженството“.

— Знаеш ли, не съм убедена, че съществува ад в този вид, в който обикновено го представят. Виждаш, че в Новия завет Исус рядко говори за ада. Не съм сигурна дали изобщо има души в ада. Във всеки случай сигурно няма души на деца…

Алберт не изглежда убедена. Тя е с толкова мрачен и горещ характер, че в крайна сметка много е възможно да й се иска да има ад.

— И понеже беше много тъмно, и понеже не можех нищо да кажа на Полин, и ме беше страх, че маймуната и чантата, и другите работи ще ги намерят зад хладилника, където ги бях скрила.

Разбира се, самотата, затварянето в представата за греха може да предизвика у едно чувствително дете усещане за злото и дори за ада. А Алберт без съмнение единствена от моите деца притежава такова усещане.

Да се безпокоя ли? Или да се радвам? Аз толкова ненавиждам „разбирането за греха“, което поставя злото в мирозданието, а не в отделното създание, че може би прекалявам с моя оптимизъм.

Същевременно подвижният ум на Алберт се отклонява от мрачните перспективи.

— Ама кажи, ти нали върна парите на Кристина и на Долорес?

— Да.

— Тогава, ако аз ти дам всичко, което съм купила с техните пари, дето ти си им ги върнала, нали ще е, все едно че си купила с твоите пари това, което ти давам? Нали вече, все едно че не съм ги откраднала.

Тази аргументация ми се струва доста несъстоятелна. Но Алберт изглежда толкова щастлива, като се освобождава от товара на угризенията, че сърце не ми дава да й противореча.

— В известен смисъл… Все пак държа да знаеш, че нямам навик да си харча парите за автоматични маймуни и пластмасови пеперуди.

— Не ти ли харесват?

— Не е там въпросът.

— Ако не ги искаш за тебе, можеш да ги оставиш настрана до Нова година. Тогава ще ми ги подариш и те ще си бъдат наистина мои.

След малко:

— Така дори ще спестиш пари.

По-късно:

— Знаеш ли, аз наистина вече няма да крада — казва тя, вперила прямите си сини очи в моите.

Подвижното й лице отново се преобразява, одухотворява се.

— Ама само да знаеш колко хубаво беше, като ходех рано сутринта из улици, които не познавам, и си купувах каквото си искам!

Адът вече е далеч.

Това, в което най-много обвиняват християнското обучение, в което го обвивам най-много аз, е разбирането за греха, което смущава и раздвоява децата от най-ранна възраст, задържа инстинкта им и обкръжава със застрашително сияние (мърсейки го с подозрения) самото мироздание. В една нашумяла на времето книга („Нощ без звезди“), понеже изпил няколко чаши бира, Томас Мертън се нарича чирак на дявола. Много е лесно така да си придаваш демоничен вид. Как могат невярващите да приемат сериозно такива приказки? Как може тайнствената фигура на въплътеното зло да не им се вижда гротескна, когато им я представят под формата на веселяк студент, вечно пиещ бира? Не че искам да отида до другата крайност, според която само някои редки престъпници, чудовища, могат да бъдат причислени към царството на греха; но важно е да се отделя злото от предметите, които са проводник на изкушението…

Да, децата, някои деца имат достъп до царството на злото. Да, „грехът може да бъде дори във водна чаша“, без от това водната чаша да стане по-малко невинна. Но как да внушим на детето тази мисъл, без тя да става натрапчива? Как да се развие у него истинско чувство за отговорност, без то да се превърне в чувство за вина, което ще му отравя живота? Би трябвало да бъдем непрестанно вдъхновени, свободни…

— Добра си е Долорес, нали, мамо? — пита Алберт.

— Разбира се.

— Вика и казва неприлични думи, ама си е добра.

— Да.

— Тогава защо аз не бива да казвам неприлични думи?

— Човек може да бъде добър, без да казва неприлични думи, това не е задължително.

— Но е без значение, нали?

— Няма особено значение за господ наистина. Но за хората…

— Че какво са хората? Важен е само господ — казва Алберт.

— Господ прощава всичко, нали, мамо? — пита развълнувано Полин.

— Той прощава всичко с любов, ако човек съжалява за стореното зло. Но не бива да му причиняваме болка именно защото той цял е изтъкан от любов.

Внезапно Полин избухва в гръмогласен плач.

— Мамо, направих голям грях!

— Какво, моето детенце?

— Тази сутрин взех двеста франка от твоя джоб!

— Не можеш ли да ги върнеш?

— Накупих си много карамели.

— Толкова по-зле, моето дете; само че не бива повече да правиш така. Нали виждаш как те гризе съвестта, чувствуваш добре, че си постъпила лошо.

— О, да — въздъхва Полин и с дългите си мокри ресници тя е истинско олицетворение на разкаянието. — Целия ден го чувствувах, мамо.

И честно прибавя:

— След като изядох карамелите.