Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La Maison De Papier, 1970 (Пълни авторски права)
- Превод от френски
- Пенка Пройкова, 1978 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- gosp_stefan
- Разпознаване, корекция и форматиране
- rumen1 (2021 г.)
Издание:
Автор: Франсоаз Мале-Жорис
Заглавие: Книжната къща
Преводач: Пенка Пройкова
Година на превод: 1978
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Издателство „Христо Г. Данов“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 1978
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Печатница „Дим. Благоев“ — Пловдив
Редактор: Недялка Христова
Художествен редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Найден Русинов
Художник: Христо Брайков
Коректор: Ева Егинлиян
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14630
История
- — Добавяне
Няма вече сезони
Действително освен децата всички ненавиждат съвременния живот. Живеем в 1968 година, пък разсъждаваме като в 1868. Възхищението е преминало и от полета до луната до представителния туид на всички им са се втръснали непрекъснатият празник, непрекъснатите удивления, непрекъснатите открития. Щастлива ли съм, защото най-сетне употребявам някакъв деодориращ сапун, или натъжена заради Биафра, за която не мога да направя нищо? Никакво съотношение. Еднакви угризения: бельото ми не е чисто бяло и Америка е расистка. Някаква деветнадесетгодишна фризьорка закъснява за работа; метрото е толкова претъпкано, че трябва да изчака три влака… „Само барикади!“ — казва тя. Няма вече установени ценности, всички се лутат. „Няма вече сезони“ — казват свестните хора. И това е съвсем вярно.
Вървете да възпитавате деца сред този безпорядък. Полин казваше: „Трябва да ми купите нова чанта, моята вече не е модерна.“ Алберт ще каже: „В моето училище всички момичета отиват на зимен спорт.“ Даниел ще престане да се храни в къщи, а ще яде наденици по баровете и пържени картофи по ъглите на улиците, защото „така правят всички“. Прибързано ще е да се отговори: „В наше време изкарвахме училището с една чанта и учехме много повече. В наше време не ходехме на зимен спорт и се чувствувахме по-добре.“
Те живеят в този безпорядък, в тази рекламност, в този свят и да ги възпитаваме извън него, ще означава те да не могат да се приспособят към живота и да се сблъскат с него още на двадесет години. Трябва да измислим отново сезони. Това не е без значение.
Защото, разбира се, можем да им купим най-модерната училищна чанта, последната плоча, да ги изпратим на зимен спорт и да си въобразим, че това е достатъчно. Можем също така да ги накараме да слушат Бах, да им внушим презрение към джаза и „йе-йе“, да им създадем навик за добро четиво, запалена, камина и семейни вечери: Но кой ще направи връзката между двете? Връзката между Бах и Буле, между семейството и света?
Възгледи, вкоренени от детството. Едно дванадесетгодишно момченце, с което се снимаме в телевизията, гледа някакво мултипликационно филмче, където благодарение на магическо поливане цветята израстват изведнъж колкото къщи. „Всичко това е модернистично“ — казва то презрително. Модернистично — ще рече чудновато, глупаво, безсмислено. Всичко, което не е чист реализъм, е произведение на модернистите с дълги коси, които рисуват абстрактно, пишат книги, който никой не разбира, и издигат барикади, защото ги бива само за измислици. Цял един заден план се отгатва зад презрителното „модернистично“, цяла една вече изопачена чувствителност, едно внимание, любопитство, спрени в тяхното развитие. Това е модернистично, само малко нарушение на реализма… А „Златната легенда“? Цветето, което говори на рицарите в романа „Кръглата маса“. Трудно ми е да обясня на Жил тези неща.
— Някога също е имало такива неща, нали знаеш, в приказките, в поемите.
— Да, приказки за бебета — отговаря убедено Жил.
— Не винаги. Сирано дьо Бержерак…
— Да, винаги е имало луди, но сега целият свят е луд — казва убедено това дете.
Хубаво момченце е Жил, с бели зъби, с кръгло личице, с тъмнозелен кадифен костюм, който му стои добре. Той има сестричка, много руса, дребничка, която се нарича Доминик. „Доминик и Жил… Жил и Доминик…“ „Среднощни гости“ — този шедьовър на фолклора, на лъжливото минало, на изкуствената поетика, на пастелните отсенки (много го харесвах някога, преди да разбера за какво служи тази идеализация на миналото).
— Защо мислиш, че целият свят е луд?
— Достатъчно е само да го погледнеш! Дрехите, картините… Все едно какво.
— И ракетите ли? — питам вероломно.
Тук засягам една чувствителна струна. Малко момченца не се вълнуват от ракетите.
— Все пак би било по-добре да се строят училища — отговаря той благонравно, като отблъсква изкушението.
Разбира се, по-добре би било. Но хубаво ли е да учат Жил, който е едва дванадесетгодишен, на отвращение към света, в който живее? Да го научат да се защищава срещу рекламата, простащината, потребителството, да. Да го затворят обаче в гето от старомодни хармонии, не.
Хармонията е навсякъде.
И все пак… нарисувайте натюрморт от ябълки, цветя, китари, на всички това ще им се стори естествено. Нарисувайте натюрморт от бутилки кока-кола и пакети прах за пране, въпреки че сте вложили цялата си сериозност, в това винаги ще има някакво предизвикателство. Дайте концерт с класическа китайска музика, несъзвучността, трудността ще бъдат приети внимателно и сериозно. Същата публика ще се разсмее пред несъзвучността и трудността на една серийна додекафонична музика, защото това е „модернистично“, защото няма гаранционната марка на годините, защото е рисковано да отдадеш вниманието си за нищо… А вниманието не е съкровище за прахосване. Винаги всичко е въпрос на надежда.