Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (17)

Смъртта на леля

Тя се променяше толкова малко — или поне отпадаше така тихо, — че дълго я смятахме своенравна, тиранична, великодушна, злобарка, несговорчива, отвреме-навреме детински удивена: „Вие ме обичате, нима наистина ме обичате?“ и отново неприятна с наслада, с черен хумор, граничещ до садизъм, смешна, благородно глуповата, упорито бранеща независимостта си, дори когато тялото и ставаше все по-зависимо от другите, променяше се толкова малко, че бяхме я помислили за безсмъртна. Беше деветдесет и три годишна.

Най-важната и черта несъмнено беше гордостта; но гордост крайна, стигаща до глупост. Колкото повече имаше нужда от другите, толкова повече смяташе, че е въпрос на чест да бъде непреклонна и непоносима.

На Жак казваше:

— Хубаво ме гледаш, но не се престаравай, личи си, че не го правиш от чисто сърце!

На мен:

— Имате добро сърце, мило дете, но колко сте схваната! Уж да ми помогнете, пък ми причинявате болка!

На портиерката, чудесна жена, голяма бъбрица, която смяташе, че я разсейва, като й приказва:

— Да не мислите, че хорските нещастия ме интересуват?

Когато, за да разнообразим менюто, й занасяхме някое лакомство или ястие, специално приготвено в къщи, подхвърляше:

— Точно каквото не го обичам!

Или:

— Повдига ми се само като го видя.

Накрая все го обръщахме на смях.

После изведнъж, както си беше в замърсеното легло, осеяно с трохи, със стари кутии, стари вестници, до които не даваше никой да се докосне, тя ни питаше:

— Неприятна съм, нали? Такъв ми е характерът, деца. Винаги съм казвала, каквото мисля. Накрая ще спрете да идвате…

И в кръглите й като на стара птица очи се прокрадваше неописуем оттенък на боязливо комично съжаление, както и готовност да избликне облекчение, защото тя знаеше, че ние пак ще дойдем въпреки всичко, а именно от това „въпреки всичко“ имаше нужда, за да се успокои, и с обидите, с нетърпението, с неприветливия си прием тя смяташе, че показва независимостта, необходима за гордостта й, че това е някакво безсмислено задължение, за да не изглежда, че проси милост, да не отстъпи нито крачка пред болестта и пред безсилието: така разбираше тя благоприличието. Но когато започвахме наистина да се дразним и се отчайвахме, този изпълнен с комично съжаление поглед ни припомняше, че все пак се държи така само от благоприличие и че много ни обича.