Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (30)

Сага за Даниел

Когато Даниел се роди, бях на осемнадесет години. Купих най-усъвършенствувани вещи: сгъваема вана, нагревател за биберон с термостат, стерилизатор. Никога не се научих да си служа добре с тях. С ваната как да е се оправих, но стерилизатора!… От това на Даниел не му стана по-зле. Водех го понякога из кафенетата; гледаха го изненадано — тогава това още не беше модерно. Той беше бебе-предвестник, преждевременно бебе-хипи. Когато ходех да танцувам, спеше в дрешника, сгушен между палтата. Обичахме се много с отсенка на удивление пред своенравната съдба, която ни беше свързала един с друг.

На пет години той прояви преждевременно инстинкт за закрила, като викаше в метрото пронизително: „Направете път на мама.“ На осем години „правеше покупките си“ и „своята“ вечеря съвсем сам, когато преценяваше, че се връщам много късно вечерта. Вече напълно надхвърляше възможностите ми. На девет години имахме няколко разправии. Той отказа да отиде на училище, да се мие и да яде риба. Един ден го хвърлих облечен във ваната. Друг път Жак го занесе на гръб до училището: той ревал по целия път. Тези възпитателни опити нямаха никакъв успех. Впрочем той се поправи съвсем сам. Решихме да не се месим.

На десет години в лицея им зададоха тема: „Един хубав спомен“ и той написа простодушно: „Най-хубавият спомен в живота ми е сватбата на моите родители“.

На петнадесет години минахме периода „йе-йе“. Колекционирахме плочи по 45 оборота. На шестнадесет години прояви жив интерес към нежния пол. Млади личности, на които винаги чувах само малките имена, се мушваха в стаята му, увити с огромни мръсни мушами, като шпиони от Черната серия.

Започна да свири на кларнет. Да пие по малко.

На седемнадесет години стана будист.

Започна да свири на туба^[1]. Пусна си дълги коси.

На осемнадесет години взе зрелостно свидетелство. Малко преди това ходеше покрит с бижута, с пръстени на всеки пръст, като индийски принц или като статист в киното. Чаках мълчаливо, смаяна и заинтересувана като пред покълването на растение или превръщането на какавидата в гъсеница.

Бижутата изчезнаха. Той започна да свири на саксофон и на китара. Измина 4000 километра на автостоп, опозна племената в Мавританската пустиня, видя слон, пътува полузадушен от пушек по корем върху вагон. Установи, че Дакар прилича удивително на Кнокльо-Зуд (Белгия).

В същност се върна без обувки, те се бяха стопили от жегите в пустинята, но с огромен авторитет пред братята и сестрите си. Подстрига косите си и завърши икономически науки. Това е сагата за Даниел.

Къде е възпитанието във всичко това? Ако Даниел, който тази година ще навърши пълнолетие, е добър син, хубав младеж, духовит и сериозен, фантазьор и здравомислещ, каква е моята заслуга? Е, никаква, никаква, но все пак има нещо малко наистина, единственото, както си казвам понякога с гордост, което беше важно да му дам — доверието.

Това обаче не означава, че всички проблеми са разрешени. Даниел току-що купи маймуна.