Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (15)

Минувач

Никола продаваше от врата на врата вестници, антикварни книги. Понякога правеше анкети; задаваха въпроси на домакините защо предпочитат картофено нишесте пред кондензирано мляко, супа на прах пред супа на кубчета… Той дойде и остана. Ако беше въпрос само да го приемаме, както и да е. Той пристигаше на обед или на вечеря винаги в последния момент (когато го поканехме, не идваше) и освен това приказваше като картечница. Смяташе, че е особен случай. Посещаваше психиатри; всяка среща с тях беше истинска битка, от която той излизаше победител със запазена невроза, която демонстрираше като трофей. Известно време бил чиновник. Не издържал. „Държах се като луд, истински луд — разказваше той доволно. — И загубих възможностите си за цял живот.“

„Редовната длъжност“ беше негова идея-фикс. Той я търсеше отчаяно и упорито. А след това се стараеше да я загуби със същия жар. Беше културен, умен. Намираше работа. Превод, книга… Тогава започваше драмата. Той си представяше така ясно идеалния превод — точен, изящен, съвършената книга с всички справки по сюжета — лек, забавен, вдъхновен, но документиран, научен, но духовит, че това видение го сковаваше. И започваше да звъни по телефона. Звънеше много: сутрин, когато тъкмо сме изпратили децата на училище и се готвим с пресни сили да започнем работа, когато, въздъхнали облекчено, очакваме малко неспокойно утайката от грижи и суетене да се наслои бави на дъното и водата да се избистри, той сякаш усещаше мига, сякаш искаше да изпие този крехък покой, да ни го вземе — отчаяно, насила, щом не искахме да му го дадем.

И как се вкопчваше понякога! „Обади му се“ — казвах на Жак, докато неизчерпаемият монотонен глас каканижеше разказа за разочарованията си, за превода с непостигнат ритъм, за нощта, в която се случили „отвратителни“ работи, за приятелите, който му дали да разбере, че им е дошло до гуша от неговите неприятности, наистина до гуша. Жак, по-търпелив от мен, вземаше слушалката, но се сепваше, в ъгълчетата на устата му се образуваха бръчки — усещах как му се изплъзва вдъхновението, свежестта на деня и понякога ядосана дори от примирението му, като ядосана домакиня пред някой несръчен, който ощърбва чиния или чаша и разваля сервиза, грабвах отново слушалката и отговарях кратко, студено, отказвах се да деля — ние нямахме нищо друго, не го давахме, благословения миг, в който щяхме да се потопим в свежата вода на работата… Естествено, понеже не искахме да му го дадем, не искахме да делим с него, той се заинатяваше, знаеше добре какво прави; мърсеше нашия малък оазис, чупеше, рушеше нашия порцелан, а нима имахме право на порцелан, на красива утрин, на ред и хармония, след като други пукаха, че не могат дори да я почувствуват? И когато беше сигурен, напълно сигурен, че е успял, затваряше телефона, пратеникът на дявола!

Казвахме си малко пресилено: „Добре. А сега на работа. Довиждане!“ И добавяхме: „Плодотворна работа“ или: „Приятна работа“, сякаш нищо не се беше случило. Но избягвахме да се погледнем.

Защото, разбира се, нещо се беше случило. Случило се беше това, че той, тъй или иначе, винаги имаше право. Той беше умопобъркан, невротизиран, ужасен бъбривец; не беше добър, поставяше клопки. Но в известен смисъл имаше право и в това се състоеше неговата невроза, ключът към неговото непостоянство, неговата неблагодарност, постоянните му разправии с работодателите, с приятелите, с домакините. Работата не отговаря на лъчезарното видение в нас, всеки момент стават отвратителни неща, хората се любят без любов, сами не вярват на думите си, и приятелите пет пари не дават или по-скоро се страхуват, страшно се страхуват от вируса, отварят си очите, техният покой, крехкият им личен покой да не пропадне…

И после някоя вечер всичко се оправя — Полин го довежда сияеща.

— Най-после ще се зарадвате, водя ви Никола!

Естествено ние се усмихваме. Той също се усмихва с лека руменина по бледите бузи на осъден и палач. Той играе с Полин, играе с кучето. Всичко е наред, всичко добива смисъл, децата, къщата, кучето засияват от това възвърнато великодушие и страхът изчезва, никога не е съществувал, небесното царство е отворено, за всеки има място, за нас, за Никола. В тези вечери той се умълчава, в него няма нищо дяволско. Ще направи дори комплимент за яденето, ще погледа телевизия, ще се почувствува за миг у дома си, той, който никъде не се чувствува у дома си. И ние също най-сетне се чувствуваме у дома си. Вечността е в този миг, любовта е край нас, ние почти тръпнем, задъхваме се — толкова дълго я чакаме!

Да не забождаме с игли пеперудите. Само да ги следим с поглед и да ги чакаме — те ще се върнат. Да вярваме, че ще се върнат. Кога?