Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (61)

Работа — никакви анекдоти

— Никакви анекдоти — казва ми сериозната млада жена, не много грозна, малко сухарка, която подготвя голяма статия за мен, но не статия за някакъв си женски вестник, не статия с атмосфера, а истинска литературна статия, темите в моите произведения, предпочитаните ми автори, творчески намерения и пр.

— Бъдете спокойна — казва ми тя с високомерна усмивка. — Аз не работя за „Франс-Диманш“! Вашите деца, личният ви живот, всичко това никак не ме интересува.

Но не и мен.

— Не е там въпросът. Във ваше лице искам да виждам само писателката.

Чудесно. Но какво е писателят, отделен от всичко, което го заобикаля, създава му условия, подхранва въображението му? Жалък ученик, който трябва да препише черновката, но чувствува, че тя няма да е задоволителна или ще е прекалено задоволителна. Разбира се, няма защо да се правим на наивници. Знаем добре и дори прекалено добре какво трябва да отговаряме, петнадесет години сме в занаята. Точно затова може би е толкова отегчително.

Чувствувам, че ми се доспива, също както в училище; винаги има такива дълги бели и хладни дни, когато някъде бръмчи муха, на улицата трака машина, далеч прозвънява камбана и времето се влачи, влачи се безкрайно, слънцето припича през щорите или дъждът подчертава тази безцветна вечност… Същата тиха антипатия, която изпитвах тогава към онзи, който ме измъкваше от това небитие, изпитвам днес към тази млада личност с очила, която на всяка цена иска да бъда разумна, да подреждам, да лепна етикет, да обеля кората на неща, които за мен не са книги, а малки мигове от моя живот, малки и едновременно смешни и много сериозни послания, изпратени донякъде случайно като книжните корабчета в поточе — и аз се надявам, разбира се, че те ще стигнат, че са стигнали, но понеже продължавам, това също вече няма голямо значение.

Тя ще попита: „Защо пишете? Кои писатели са ви повлияли?“ Тя ще попита: „Във вашата първа, трета, шеста книга нали сте искали да…“

Преодолявам мързела си, насилвам очите си, който се извръщат мрачни, вече трепкащи, и спирам поглед на това доста хубаво лице, на тези доста живи очи, на този доста приятен силует, на цялото това физическо присъствие, което сякаш само се отрича, подчертава, че е чисто допълнение, че не бива да му се доверяваме, че ако се намира тук, сред книжните маски, на леглото-сал и дискретно засенчено от толкова багри, то в същност е само символ, а единствено големите кръгли очила и бележникът, който тя стиска, действително съществуват; с тях ще имам аз работа. А тя, къде е тя?

Опитвам се да си представя момиченцето, каквото е била, с очилата и сериозното си изражение. Може би сме чели същите поети? Но днес ми е невъзможно да симпатизирам. Остра засечка. Чувствувам се лентяйка, избива ме на съчинения. Имам желание да й разкажа, че любимото ми ядене е пушена сланина, че пиша полицейски роман и че моят предпочитан автор е Пол Февал.^[1] Но това не е прието. Не бива да се постъпва така, защото и най-малката приумица, все едно че се заковава и най-малката дума става камък и ви затваря в клетка, която е просто малко по-тясна, малко по-различна от друга една… Защото никой не може да разбере, че е възможно да бъдем сериозни, без да гледаме сериозно на себе си, защото всичко обвързва и нищо няма значение, защото… Няма друг изход освен търпението, искреността и симпатията, днес малко явно нагласена. Какво би казал Даниел, ако види как се насилвам да се усмихна и колко усърдно и доброжелателно искам да узная малкото име на моята посетителка — това обикновено помага.

— Габриел — казва тя, като леко свива тесните си рамене. — Защо пишете?

— За първи път изпитах желание да пиша, след като бях прочела една приказка, която не ми хареса. Бях деветгодишна. Мисля, че я прочетох в „Сьомен дьо Сюзет“. Казваше се „Диамантът от Сингапур“. Учени англичани отиват в Индия, за да изтръгнат от челото на един тайнствен буда, скрит в дъното на някаква пещера, скъп зелен диамант. Техният водач, лукав туземец, фанатик, ги измамва, но след много мъчения (хвърлени на крокодилите и спасени in extremis^[2] от млада съчувствуваща им индуска; изгубени в джунглата и отровени от предателя с кураре — нотка на местна окраска, — но спасени отново от едно момченце, което умира, защото е погълнало най-голямата част от съдбоносната отрова и т.н.) те успяват да се върнат в Англия с диаманта, който безспорно поставят в British museum, след като са убили предателя. На мен този предател ми харесваше. Не исках авторът да твърди, че е лукав или фанатик. Този човек според мен имаше право да заблуди англичаните, които можеха да си седят у тях, и да защити „своя идол“. Реших, сякаш се отнасяше до истинска история (всички истории в същност са истински), че авторът е изопачил фактите. Лакдар Мокри (и днес още си спомням това екзотично име) не беше нито подъл, нито лукав. Той беше красив, може би малко див, и щеше да победи. Щеше да вземе отново диаманта от British museum и англичаните, поразени от магическа болест, щяха да умрат един след друг, прокълнати от Тутанкамон (моите понятия за екзотиката бяха доста объркани).

Накрая, дълбоко развълнувана от умственото усилие, което направих, за да реабилитирам моя герой, аз се влюбих в него. Мислех за него вечер, преди да заспя. Шепнех: „Лакдар Мокри!“ Магически срички. Виждах как един красив тъмнокос мъж се навежда над мен и ми благодари с малко гърлен глас, че така добре съм го разбрала.

Габриел Льоноар оправя очилата на носа си (тя има хубаво носле, малко лекомислено за сериозното и лице) и ми казва строго и твърдо:

— Това е анекдот.

— Така ли?

— Да.

— Аз нямам любими автори. Имам каталог с картини, думи, цветове. Една страница от Пол Февал — точно така — в „Черните дрехи“ много ме порази. Там описва едно забравено изкуство — изкуството на художниците на произшествия. Тези занаятчии, близки до амбулантните търговци, са рисували огромни комикси, представящи реалистично най-вълнуващите произшествия на XIX век — убийството на Фюалдес^[3] например. После разказвачи обикаляли селата с тези илюстрации и разказвали кървавата история, както могат, допълняйки я с рисунки. И на мен ми се иска да обикалям така селата, а Жак би могъл да прави рисунките, но при конкуренцията на вечерните вестници не знам дали…

— Това е анекдот — казва Габриел Льоноар.

— Така ли?

— Да.

Обичам името Льоноар. Това име Мариюс дава на Козет, когато я вижда преди още да е влюбен в нея. Господин Льоблан е Жан Валжан, а госпожица Льоноар е Козет. Много съм живяла с героите на Виктор Юго.

— Да, най-сетне, макар това да не е точно тъй нареченото влияние.

— Какво разбирате под влияние? Една страница, една фраза, един второстепенен герой, който ви кара да мечтаете?

— Не. Това наричам анекдот.

Колко е строга към себе си тази Габриел. Косите й не са опънати на кок, защото тя е млада, модерна двадесет и осем годишна жена, която работи за модерни вестници, за радиото и телевизията, но съвършената и фризура, простата и добре ушита рокля и дори силуетът й показват, че тя никога не се отпуска, че стои винаги нащрек, че живее в среда, която и е чужда, почти враждебна, че разпасаните хора, бохемите, живописността нямат значение за нея, не я интересуват, те се плъзгат по нея, все едно капки дъжд по крилото на лебед, тя посещава писатели, художници, но върви направо към целта, към същността на въпроса, към центъра на сътворението… Но има ли център сътворението? Или то е навсякъде, разпръснато, умножено, огромно, значително или незначително, джунглата, в която ние се блъскаме без компас? Без съмнение и двете неща. Не знам думите, които трябва да й кажа. Или не мога да й ги кажа.

— Габриел, разкажете ми нещо за себе си. Може би след това ще ни потръгне.

Тя се усмихва много забавно — едното ъгълче на устата и се отпуска, това не е грозно, — усмивка, в която има хумор с доста примес на горчивина, приятна непредвзета смелост.

— О, аз… Нищо особено не мога да кажа за себе си. Аз съм интелектуалка.

Харесва ми, че го каза. Открих, че трябва смелост, за да кажеш такова нещо и откакто го открих, се мъча да й го обясня.