Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (5)

Търговецът на метлички от пера

Той се казваше Роже и беше около петдесетгодишен, с приятно лице, с много сини очи, изразяващи многознаеща глупост. Яви се една вечер към пет часа и се опита да ми продаде метличка от пера, каквито ние използуваме рядко. Понеже оказах слаба съпротива, той извика прочувствено:

— Ама аз съм сираче.

— Че кой не е на вашата възраст? (Този ден сърцето ми беше кораво.)

— Да, ама аз съм чувствителен.

Купих една метличка. Съдбоносна отстъпка. През цялата година къщата ми беше пълна с разноцветни метлички. Ту купени („Остават ми още само три“), ту подаръци. („Не ми отказвайте, ще ме огорчите! Ще ми се отплатите.“ Отплатата идваше много скоро.) Ту като услуга. („Оставям ви стоката си, ще се върна след малко.“ Това малко траеше понякога три или четири дни, а понякога десет минути). Метличките служеха за играчка на децата, украсяваха антрето като многоцветни букети, задръстваха стенните долапи, и без това претъпкани с вещи.

— Не забравяйте да ги пръскате отвреме-навреме с нафталин — казваше Роже.

И аз примирено ги пръсках.

— Вие сте ми като майка — казваше моето протеже.

Бях двадесет и пет годишна по това време и подобно майчинство ми се струваше и неочаквано, и притеснително. Скоро Роже започна да идва все по-често и по-често и посещенията му станаха досадни. Антрето, което беше до нашата стая, му се стори много удобно, чисто и топло място и той свикна да идва и да си ляга там най-безцеремонно, когато нямаше убежище, за да поспи няколко часа. Първия път не бях разбрала, когато ми разказа с тих, провлечен, доста пиянски глас, някаква история за не знам какъв хотел, опразнен от обир, за откраднати обувки и позволително, което му искали, а той не можел да представи. Той приказваше, приказваше като човек, за когото времето не съществува вече отдавна и който иска на всяка цена да спечели благоволението на някого, както се приказва пред ченгета, пред палача, пред бог, смесица от фамилиарност, страх, хитрост, наивно доверие, презрение. А очите му оставаха вперени жадно в тези четири-пет квадратни метра паркет на антрето, четири-пет кубически метра топлина, сигурност, сън.

— Вие имате тук една чудесна стаичка — казваше ми той с някакво срамежливо безочие.

Или:

— Топличко е у вас.

Помислих за миг, че ще мога да се измъкна, като кажа, че нямам ни завивка, ни дюшек, за да му услужа.

— О, няма нищо.

— Нямам дори възглавница.

— Не ми трябва, ще мина и така.

Нямаше какво повече да се добави. Той си легна на земята, с шише червено вино до него, свил крака, за да заема по-малко място, завит с вкоравеното си от мръсотия палто.

— Така, ако дойдат крадци, ще трябва да минат през трупа ми — заяви той сияещ.

— Тук няма кой знае какво за крадене — каза Жак.

— Ами, винаги може да се намери.

Много неудобно беше да минава човек край него по пижама, когато през нощта трябваше да отиде до банята.

Той се появяваше нередовно. Прекарваше три нощи у нас, а после изчезваше за няколко седмици. Животът му протичаше в някаква своего рода мъгла, изпълнена с премеждия и радости, еднакво необясними. Полицаи го биеха, конфискуваха метличките му, изпращаха го в някакви бездънни дебри, откъдето той се връщаше пеш; пъдеха го от един нощен приют, приемаха го в друг; подаряваха му невероятно число стари дрехи, би могъл да върти търговия с тях. Скитниците обаче му ги крадяха. Той подари на Жак един каскет, твърде нов за него. Пазихме го дълго, защото трябваше да го вадим всеки път, щом дойдеше.

Присъствието му зад тънката преграда, която отделяше стаята от антрето, накрая започна да ме тревожи. Спях лошо, а той си хъркаше, свит в палтото, подгънал лакът под главата, и се чувствуваше удобно като под мост. Казвах си при всяко негово изчезване, че вече няма да го приема, че ще го накарам да разбере. Сама се упреквах. Къщата ми да не е нощен приют? Кой от приятелите ми би понесъл подобно положение? Можеше дори да се окаже вредно за децата да гледат тази вечно умирисана на пот и на вино отрепка да спи в коридора… В същност децата не му обръщаха никакво внимание. Бих могла да настаня там слон, те просто щяха да го намерят много мил, и толкова.

Въздържах се да не го изхвърля не от доброта, не от зле разбрано чувство за дълг, нито от симпатия, а единствено от съзнанието, че той ще приеме да направя с него каквото искам със съвършено примирение, така както приемаше нашето гостоприемство, без нито сянка от благодарност. Беше готов на всичко, понасяше всичко. Полицаите го биеха, скитниците го биеха, той идваше смлян, със синини под очите, дори не натъжен.

— Пак ме очукаха — казваше с нещо като тържество в гласа.

Смяташе, че е много хитър, щом остава жив.

Според него всичките му нещастия идваха от това, че няма позволително. Казваше: „Ех, ако имах позволително!“ Сякаш казваше: „Ех, ако вярвах.“

— Роже, няма ли начин да ви се издействува позволително?

— За да получа позволително, трябва да имам дом, а за да имам дом, трябват пари, а пък без позволително…

— Но аз мога да ви услужа…

Той изпиваше парите в малките кафенета край Халите — пиеше спокойно, притворил очи като огромно пеленаче, пиеше, сякаш суче, кротко, простодушно. Видях го една сутрин, когато бях отишла да купувам зеленчуци. Понякога изпадаше в делириум. Тогава му крадяха парите, метличките. Един арабин го изнасили зад Халите. След този случай се държеше с някакво надменно равнодушие. Една вечер бях поканила на — гости Дьониз Бурде, на която исках да се харесам, и ето че точно след десерта той цъфна внезапно в трапезарията, натоварен с метлички, сияещ. Това беше фойерверкът на вечерта.

Понякога влизаше за осем-десет дни в болница. Носех му портокали. Лежеше чист, розов, свеж като бебе, добре загънат в чаршафите, доволен от себе си. Това беше неговата ваканция, неговият курорт. Той обичаше да разисква предимствата на разните болници: „Кошен“, „Трусо“, „Салпетриер“…

— Защо не престанете да пиете, Роже?

— А можете ли да ми кажете какво ще ми остане тогава в живота?

Не, не можех. Той беше опознал живота от малките кафенета при Халите, от килиите с решетки в полицейските участъци, от добротата на едни, от грубостта на други, от ударите, от топлата супа, от неочаквания късмет и от болниците. Как да обърна всичко това наопаки?

— Кризите сигурно са мъчителни?

— Направо ужас! Така накрая може и да хвърлиш топа. Докторът ми каза…

Той заявяваше това ликуващ…

— А не ви ли е страх?

— Ами, само да мине…

Така гледаше той на живота си: само да мине. И мисля, че накрая мина; изведнъж той изчезна. Дълго се питах дали ми беше симпатичен.