Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (6)

Франка

Сюзан, Мария, Консоласион^[1] — какво успокояващо име — Мари-Лу Фламандката, Гислен, Франка, Луизет, Мари-Анж, цели петнадесет години вие бяхте една след друга мои приятелки. После дойдоха още по-милите на сърцето ми Кати и Долорес. Когато, станала още в зори, тръгваш рано-рано (приятни са първите шумове в тъмната зимна утрин, красиви са слабо осветените автобуси, спокойни — кафенетата, където някой североафриканец, запретнал ръкави, чисти с хлорна вода и стърготини… По-късно всичко това се разваля…) с чувството, че отиваш да чукаш камъни, когато се прибираш изтощена да дочетеш някакъв ръкопис, да отговориш по телефона, Да успокоиш болното от грип дете, което те вика, и вечер само мечтаеш да се изтегнеш в леглото, за да дочакаш по-бързо, утрото, което отново ще ти даде сили, присъствието на чуждата жена край теб по необходимост се превръща в — приятелско присъствие. Пък и нали те и аз сме се избрали повече по симпатия, отколкото поради техните твърде често оспорими домакински способности или поради скромното възнаграждение, което им давам. Тази система безспорно е за критикуване. Но как иначе да живееш в три стаи, в нито една от които не можеш да се усамотиш, с човек, който не ти е приятен?

Сюзан все се сгодяваше, Консоласион обличаше роклите ми, като излизаше. Мария чакаше бебе, Мари-Лу се омъжи и трябваше да подслоня мъжа й, Гислен имаше нервни кризи; Луизет ме напусна без предупреждение на петнадесети август; Мари-Анж изчезна с част от библиотеката ми; Франка пиеше. Но до една те бяха добри, обичаха децата ми и ми дадоха много. Всички ми съдействуваха, интересуваха се по свой начин от работата ми. Ето защо ги наричам приятелки преди всички други.

— Колко страници написахте? — питаше Сюзан.

А Мари-Анж:

— Хубав ли ще бъде краят?

Грижовната и чиста Луизет:

— Какъв хубав почерк имате!

Долорес обаче с един поглед преценяваше какво ми е, усещаше, когато няма радост, няма полет, когато работя без сърце — мигове, в които сме готови да се запитаме „защо ли?“, и казваше:

— И мен днес не ме бива.

Така тя сливаше писането със самия живот и с една дума ми възвръщаше равновесието.

Сюзан е в Африка с мъжа си, Гислен и Жьонвиев са фризьорки. Мария престана да работи. Не съм чувала нищо за Мари-Анж. Франка се върна в завода, откъдето беше дошла.

Много обичах Франка, въпреки че беше същинска мегера; четиридесет и пет годишна, обрулена от живота, с изящно, но похабено лице, слаба, с оредели коси, с красиви очи и красив дълбок глас и с онази особена вътрешна волност, на която мизерията учи всеки, който наистина я е изпитал и никога вече няма да я забрави. Тя беше дошла у нас, за да се отърве от нервното напрежение в завода, защото не можела повече да го понася. Разказваше ни увлекателно и сдържано за робската психика, за дребнавата тирания, за жестокостите, за вътрешната пустота. С нея у дома се възцариха мушамите: постла всичко, дори и бюрото ми. Беше дъщеря на миньори от Северна Италия. Смесваше кафето с цикория и го вареше на тих огън. Франка беше служила в „армията“, държала лавка за американските войници в Германия. Как се беше озовала там? Неспособна да го обясни, тя се отнасяше към нас с малко снизходително съжаление, като към деца, които си въобразяват, че могат да разполагат сами със себе си и не познават могъщите вълни на историята. И тя като Роже не вярваше кой знае колко в свободната воля; зависеше от обстоятелствата, оставяше се на течението. Когато си без определени способности, без предпочитания, без воля, на известна степен от мизерията, безличието те спасява. Доста време мина, докато забележим, че спокойната, дори отпусната сутрин Франка, която пиеше разсеяно кафето си с Венсан на коленете, вечер ставаше страшно нервна. Тя обясняваше малко отнесеното си държане със силна мигрена. Месеци наред ние простодушно и вярвахме до деня, в който я помолихме да донесе на масата тримесечната Алберт; тя залиташе на ръце с бебето, като го подрусваше мило (мъчеше се да прикрие смущението си), но го друсаше с главата надолу, с краката нагоре. Уплаших се от последиците. Помолих я да престане да пие. Тя криеше бутилките с ром в тенджерата за пържене на картофи, зад чаршафите, в панера с бельо. Отнасяше се към тялото си със същото пренебрежение, както и към престилките си, който веднага скъсваше, изплескваше, измачкваше — то не й принадлежеше. Тя не искаше и нямаше почивен ден, не ходеше на курорт. За нея не съществуваше неделя, дните нямаха имена. Само отвреме-навреме, съсипана от работа и алкохол, не можеше да стане сутрин. Дойде моментът, когато трябваше да й кажа:

— Франка, престанете да пиете или си вървете.

Тя обърна към мен трагичното си лице и махна безсилно.

— Франка, ако искате, ще взема друга жена за няколко месеца и ще ви изпратя в някоя клиника, за да ви полекуват.

— За какво ли? — измърмори тя.

— Франка, нали ви беше приятно у нас? Толкова хубаво се разбирахме, нали обичахте децата…

Така е, сякаш казваше нейният тъмен, отчаян поглед, но нима едно чувство може да натежи повече от необходимостта да изчезнеш, да се забравиш, да се унищожиш? Дори нейните чувства не и принадлежаха. Тя беше така ограбена, така лишена от всичко, освен от малко доброта, от всеобщото примирено състрадание, че вдъхваше някакво своего рода уважение. Замина си. После научих, че временният й спътник в живота й поставил същия ултиматум и тя го оставила да си отиде точно така, без да направи каквото и да било. Тя никога не го беше притежавала, как би могла да го задържи? Голяма статуя от черен камък, обезобразена от ерозиите сред една пустиня. Предпочитания, желания, планове, всичко изгризано до кости. Оставаше само един напълно разкрит трепет — може би душата?

Веднъж, като вадеше купчина чинии от бюфета, Франка изпусна една и я счупи. Добави съвсем спокойно друга върху купчината.

— О, Франка!…

— Какво толкова, една чиния? — каза тя, кротка, както винаги.

Отначало ти става смешно. Но после не. Какво толкова, един живот, щеше да каже тя по същия начин. Нейният живот. За нея той е нищо, както чинията. Ужасно. Но ако вярата се вкопчи в този ограбен, пресъхнал живот, в този скелет, какъв огън би лумнал! Стигнахме дотам да завиждаме на отчуждеността и, да се чувствуваме край нея тежки и натъпкани с възможности. Занесена, сигурно малко пияна, тя миеше чинии или переше в полунощ.

— Франка, не си доспивате.

— Има ли значение? — питаше тя толкова кротка и изненадана, че не се осмелявах да й кажа колко ми пречи да заспя.

Има ли значение?