Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (33)

Мълчания

То ме накара да почувствувам, че не съм разрешила моя проблем, проблема. Безсилна съм пред Ло, пред този вид отчаяние. Обичай и прави каквото искаш. Достатъчна ли е любовта? Задоволява ли любовта? Любовта към бога не е ли също фотороман, който ми пречи да погледна в пропастта? Един приятел ми казваше:

— Бих предпочел да осиновя дете, отколкото да имам свое. Така поне злото вече ще е станало.

Всичко се заключава в това. Да подобряваш, да уреждаш, да се бориш срещу несправедливостта, е едно. А да поемаш върху себе си отговорността да създадеш живота и заедно с него и несправедливостта, е съвсем друго. Винаги залагаме, но да залагаш вместо другиго, вместо детето, плът от твоята плът, е наистина сам да си пресечеш пътя за отстъпление, затова майчинството винаги граничи със свръхестественото. Може би поемам често риска, защото майчинството ме изпълва с проста физическа радост. Дали не си доставям тази радост за тяхна сметка.

Веднъж, когато Венсан беше на седем години, в ливадата на Ге-дьо-ла-Шен го ужили оса. Той се разрева:

— Защо ми направи тя това? Аз нищо не й бях направил!

Той не е лигаво дете, но до вечерта все проплакваше и питаше: „Защо?“ Повтарях търпеливо: „Тя е насекомо, уплашила се е и толкова. Не е разбрала, че не искаш да й направиш нищо лошо.“ Но по тъжното личице и по изпълнените с болезнена изненада очи разбирах, че не става дума само за ужилването на осата. „Защо? — питаше моето добро дете Венсан. — Нали светът е обич и разбирателство?“ Питаше мен, защото аз го бях довела на този свят. И този въпрос нямаше да е последен. Той щеше да се обръща винаги към мен, когато някой приятел го удари, когато някой учител е несправедлив, когато види някаква драма по телевизията. Защо? Усеща ли моето мълчание през изречените думи? Сама не знам още, детето ми, сама не знам.

Ако това беше се случило на Алберт, тя щеше да се възмути и да смачка осата; Полин веднага щеше да забрави ужилването, а Даниел не би ме запитал „защо“. Той никога не ми е задавал въпроси. Детето на моята укротена младост инстинктивно знае, че всеки сам трябва да намери отговора. Не само син, но и мой приятел, той растеше заедно с моята зрелост. Ние най-добре сме споделяли мълчанието.

— Какво е аборт? — пита Алберт.

— Когато някой чака бебе и го загуби още преди да се е родило, защото не е достатъчно силно да живее.

— Ама нали понякога се прави нарочно?

— Да, понякога. Кой ти каза?

— Ло каза на Анита: „Конча пак трябваше да направи аборт“. Защо го е направила?

— Сигурно защото е нещастна и не иска бебето и да бъде нещастно като нея.

— Тогава, значи, го е убила и е престъпница — заключи доволно Алберт.

Понеже е последователна, тя смята жестокостта за нещо естествено и е готова да приеме, че светът е жесток.

— Да, ако беше го направила, за да причини зло. Аз обаче мисля, че просто не си е давала сметка, че бебето може би ще бъде щастливо или полезно…

— Ама ти беше сигурна, че ние ще бъдем щастливи, нали, мамо?

— Сигурна… как да ти кажа, човек никога не може да бъде съвсем сигурен.

— Но ние сме щастливи.

— Може би няма да е винаги така. Надявам се, но не съм сигурна.

— Мъчно ли ще ти бъде, ако сме нещастни?

— Много.

— Може би ще си кажеш: по-добре да бях направила аборт.

— Не вярвам. Бих могла да си го кажа, ако съм тъжна, но това е грях. Страданието ни обогатява, то ни учи на много неща и ние можем да го превърнем в радост…

— Да… но по-добре да сме щастливи.

— Когато човек е добър, бог е с него и в щастие, и в нещастие…

— Да. Ама на бог нали не му е приятно, когато някой е нещастен? Това не може да му прави удоволствие.

— Естествено. И все пак има много нещастни хора.

— Може би като вижда това, бог си казва: „Жалко, че не направих аборт.“