Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (3)

Даниел и поезията

Всяка година в началото на юли ние отиваме в Нормандия сред грохот на тенджери, защото надеждата да ги видим удвоени чрез познатото мистично (и научно доказано) явление, наречено двукъщие, винаги остава напразна (виж откъса „Завеси“). Ние отнасяме любимите си книги, музикалните инструменти, котката, кучето, дванадесет голи кукли и пипер, но забравяме вилиците и шлиферите. Все едно. Когато Жак и аз се уморим да ядем ориз с лъжица, двамата се измъкваме, изоставяме децата си в зелените ливади и се връщаме с наслада на асфалта, хвърляме се в първото кино, после в първия попаднал ни ресторант (със силно чувство за вина) и се прибираме в Ге-дьо-ла-Шен късно през нощта с вилици и шлифери, без шлифера на Полин, за който Долорес ни съобщава, че бил закачен в гардероба — нещо твърде невероятно. Даниел ни чака и по удовлетвореното му, сериозно лице разбираме, че събитието е станало. Той е написал своето стихотворение, ежегодното селско стихотворение. То е свещен ритуал. Буйният вятър по нашите хълмове в Перш вдъхновява Даниел всяка година, но един път, един-единствен път. Подобно произшествие няма да се случи до следващата година.

— Да го прочета ли?

— Давай.

С поруменели бузи, с леко треперещи ръце Даниел прочита своето стихотворение. За да се подчертае неговият ритуален характер, то винаги започва с едни и същи думи: „Когато сутрин се събудя…“ и следва описание на красотите на природата и възторга, който тя вдъхва в края на учебната година. Той възхвалява чистотата на въздуха, извивките и големината на хълмовете, чара на самотата, песента на птиците понякога се появява и по-реалистичен (намек за отмерения шум от лайната на кравата, които падат) или по-практичен момент (изобличаване на вредите от гарваните в прясно засетите нивя, нещо за изкуството да се доят кравите), разкриващ влиянието на фламандската наследственост. Стиховете са бели, повече с близки звукосъчетания, отколкото с истински рими. Даниел дълго се безпокоеше за това.

— Сигурна ли си, че е истинско стихотворение?

— Напълно.

— Има ли други, които са писали така?

Казах му няколко примера: Аполинер, Оскар дьо Любич — Милош. Даниел е доволен. Той вижда, че действително е написал стихотворение, което отговаря на известни правила. Обича освен лиричното съдържание произведението му да има и социален отзвук. Той не само пише стихотворение, той го оставя настрана. Обичам много това разбиране за поезията и тази липса на литературни претенции, защото през цялата година Даниел няма да напише повече нищо. „Не смятам, че това е необходимо“ — казва той като Талейран. В това аз виждам усет за свещеното, безкористност, разбиране на значението и тежестта на поезията; вкус към съзерцание, благородно презрение към използуването на една дарба. Чувствувах се дори малко нищожна, аз, която всеки ден търся, обръщам и преобръщам разни неща, пред ежегодното стихотворение на Даниел. Той престана да пише на петнадесет години. Същата година спря да ходи и на църква. Едното ме огорчи почти колкото другото.

Алберт също има своя поетичен период, по-силен и по-кратък. Той трая два месеца, тя беше петгодишна. Съчиняваше устно, понеже не знаеше да пише, и ме молеше да записвам съчиненията й. Стоя на първия етаж в моята стая, чувам вик, навеждам се през прозореца и виждам личицето и, възхитено от собственото й откритие.

— Мамо, улових още едно.

Когато купихме малкия чифлик (необзаведен — все още е така) в Нормандия, бях много развълнувана, като видях, че над ниската входна вратичка неизвестна ръка беше нарисувала кръст. Това беше като пожелание за добре дошли, прием, който ни оказваше този може би вече умрял непознат. Това кръстче, нарисувано с вар, беше почти изтрито, но тази година аз го нарисувах отново по контурите с остатъка от боята, с която бяхме боядисали банята. Направих го, без да мисля. После се запитах дали не е малко неуместно, демонстративно? Толкова малко са къщите сега, който имат кръстове над вратите. Излиза така, че човек си казва — ето един храм, един пример за християнска къща, картина, от която да се възхищаваме, а това в същност би трябвало да значи просто:

„Влезте.“

Толкова по-зле. Сега кръстът си стои там.