Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (26)

Бедността

Когато отидохме в десет часа сутринта след смъртта на леля — тя още не беше вдигната от леглото, — последната й прислужница Мари-Луиз, която е присъствувала на агонията и се е погрижила за нея, свиваше багажа си и оправяше леглото си, готова като войник да получи нашите нареждания.

— Веднага ли да си вървя? — запита тя; а малкият й куфар от пресован картон беше до нея.

Къде ще отидете, Мари-Луиз?

— Ами не знам.

— Имате ли пари?

— Ами не.

Тази шестдесетгодишна жена, проявила доброта към нашата леля, се готвеше да си тръгне веднага, да се озове след малко на улицата. Без пари, без жилище и това й се струваше напълно естествено. Беше загубила мъжа си, нямаше дете.

— Ще потърся нещо в бюрата за безработни, ама нали има стачка…

Ние я спряхме. Нямаше защо да бърза: наемът беше платен, докато прегледаме книжата, докато пренесем някои мебели, можеше спокойно да остане седмица-две. Тя се изненада, почти се смути. О, не защото се съмнявала в нас, в нашата доброта, както ни обясни тя (доброта, състояща се в това да не изхвърлите на улицата веднага една стара жена, която ви е правила услуга!), но нали така си е редно…

Чудно защо не можехме да я разубедим.

— Хората все пак не са толкова лоши, Мари-Луиз! Нали не мислите наистина…

— О, разбира се, аз зная вашата доброта, господин и госпожа Жак! Но си казвах, че така си е редно, нали? Пък и като не съм нужна за нищо тук…

Невъзможно беше да разсеем дълбокото й убеждение, че е естествено и нормално да бъде изхвърлена като счупен инструмент, щом вече не е нужна. Невъзможно беше да я накараме да разбере, че като и даваме възможност да остане няколко дни, само и доказваме нейното човешко право. Ако бяхме продължили да й обясняваме, щяхме да й станем едва ли не неприятни.

Където думите стават безсилни, започва истинската бедност, която не се засяга и така се е сляла с човека, че той не прави разлика между нея и себе си и едва ли не се сърди, ако поискат да му я отнемат. Мари-Луиз така естествено се беше отказала от мисълта да има права! Да й открием, че има, че би трябвало да има, би било жестоко. Удивително? Ужасно? „Животът е страшен“ — въздишаше Сезан. Благодарностите, одобрението на портиерката: „Много мило от ваша страна“ ми изглеждаха по-страшни от най-ярката несправедливост. Пияницата госпожа Елен също беше оставила да я изхвърлят без никакво възражение, но тя като Франка „обичаше да пие“.

Тъй или иначе, госпожа Елен с изкривената шапка, с шумното си пиянство и със стълбището ме натъжаваше по-малко от безцветната и работлива Мари-Луиз; госпожа Елен беше дори известна в Батиньол. Държеше на виното, както леля на лошия си характер, защото това беше нейният начин да се бори със старостта, бедността и несправедливостта. Госпожа Елен пееше понякога, а леля се смееше. Мари-Луиз никога.

Църквата е обявила бедността за добродетел. Но не и бедността на Мари-Луиз.

Това не мога да го повярвам. Нима да поискаш законното си право от живота, ще означава да измениш на бедността? Не е за вярване.

И все пак бедността се смята добродетел. Църквата го проповядва най-вече на бедните. Това е отвратително. По-добре да се откажеш доброволно от онова, което вече ти е отнето. Бедняк, отказващ се от богатство, което не притежава поради несправедливост, и отричащ се от правото си, е светец. Църквата говори за светците, който дремят в нас. Тя има право, но е и отвратителна. А ние, които си служим с думите — нашето богатство, — за да кажем, че думите не значат нищо, също сме отвратителни и също имаме право.

Именно когато искахме да разтърсим Мари-Луиз и да й кажем: „Вие имате права! Несправедливо е да се отнасят така към вас и към толкова други като вас“, ние бяхме истински християни. Но понеже след това трябваше да станем жестоки и отвратителни, като и кажем: „А сега, след като ви открихме несправедливостта, приемете я в името на бог, когото не познавате“ или с други думи: „Станете светица или пукнете“ и понеже не бяхме нито несъзнателни, нито светци, си замълчахме.

Църквата го казва вместо нас и бог знае, че всички използуват този отвратителен несправедлив начин да имат право. И това е храчка върху неговото лице, с която ние нямаме нито сила, нито право да се съгласим, защото не сме светци.