Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (53)

Течение

Нали хартията не е никак топла. Сами трябва да даваме всичката топлина. И ако не можем.

Тогава идва разрухата. Прибираш се, след като си работил лошо, много лошо, усъмняваш се, че съществува реална необходимост да се редят думи, да се четат фрази. Ръкописът, който толкова си харесал, е отхвърлен отвсякъде. „Фигаро“ посвещава две колони на книгата, която чистосърдечно си смятал за блудкава и жалка. Свежият, блестящ като порцелан ден потъмнява с ежедневните задължения. Простата Мария отново е сготвила кюфтета. Носи се миризма на лук. Алберт се измъчва с Черни, струва ми се, че го прави с отвращение, безцелно. Пощата се състои от данъчни листове, някакво предупреждение за семейните надбавки, листове за попълване, които отиват при другите в пълното чекмедже. За какво ли? Знам, че ако ги оставя да се трупат, вътрешното ми притеснение само ще се увеличи, но толкова по-зле. В гостната — гами. В кухнята — Простата Мария си приказва сама. В стаята на Дани — музикална репетиция, Боби пее, Даниел стърже китарата ми (днес чувствувам особено силно, че това е моята китара), а Пиери, един приятел с болни сливици, лежи в леглото — има температура. В стаите на момичетата, на Венсан — гнусен безпорядък. От чаршафите на Алберт се подава хомяк. Гълъбът на Венсан благодушно (шляп!) плеска бюрото. Мисля за статуите на Лувъра и си представям как ще изглежда стаята на Венсан след една година. Антрето е пълно с куфари и дрехи с различен вид и цвят, извадени сякаш от боклукчийска кофа. „Освен да отворя багажно отделение.“

Жертва на „повторен коклюш“ (защо децата ми страдат винаги от болести, които „ги повтарят“ и които не им пречат да си остават подвижни? Мама ми казва: „Това е от ваксините. Нездрава работа.“), Полин е накълцала с ножици на леглото ми едно списание. Изрязването с ножици е хубаво и естествено занимание за едно дете, затворено в стая. Но защо на моето легло? „Ще оздравея само в твоята стая.“ Те всички, един след друг, казваха това при всеки божи грип, ангина, отит, при всяко морбили, рубиола, заушка. И аз кротко се обръщах към бог и всяка вечер, когато имаше грип, ангина, рубиола, си лягах в легло, изцапано с мас, хрущящо от трохи от масленки, обсипано с хартиени изрезки, с голямо петно сироп на възглавницата, което усещах под бузата си твърде късно, точно когато сънят ме завладяваше и слизането на първия етаж за нов калъф означаваше да го загубя напълно. И често отново отпусках глава, независимо от всичко с любов и доверие, и още недоизрекла първите думи на вечерната си молитва, вече спях.

Тогава защо са днес тази празнота и тази пълнота? Тази вътрешна празнота, отвращение, обезцветяването, изсушаването? Рисунките на децата по стените са просто смачкани хартии, безредие. Натрупаните в антрето платна на Жак са проблем. Кога ще има изложба? Кой ще купи платна в такъв формат? Натрупаните дрехи са просто дрехи, шумът е просто шум, стъпките, сбогуванията на стълбището са сякаш изречени от чужди хора на някоя гара, всичко е изгубило смисъла си, останало е само едно огромно натоварване…

Трябва да се обадя на негово преосвещенство П. от Епископалната комисия. Трябва да отговоря на заявлението в полза на Радиото и Телевизията. Трябва да пиша на издателство „Сьой“, за да препоръчам ръкописа на Жорж. Трябва да прочета ръкописа на Паскал и да попълня някакъв документ за Простата Мария. Трябва да отскоча до банката. Трябва все пак да платя на зъболекаря. И да попълня листа за конкурс за пиано на Алберт. Радиографията на Полин. Да благодаря на Симон за изпратената готова книга. Трябва, трябва…

Всичко нахлува, всичко се разбърква в главата ми. Ще играя ли утринна гимнастика, или ще чета вестник, за да съм в „течение“? Хигиеничен дълг, граждански дълг? Ще отида ли у фризьора, ще приема ли поканата за вечеря на господин Лоазел (отхвърлен автор) или на госпожа Детие (членка на Комитета за благотворителност)? Тя ме поучава, че на моята възраст трябва да се погрижа за себе си. Да оставя ли „да отпаднат“ автори, които един ден може би?… А горката госпожа Детие, много добра жена, сякаш страшно държи да й идем на гости.

Всичко се блъска, няма съгласуваност. Можеш ли да имаш деца и да пишеш? Можеш ли да се интересуваш от политиката и да запазиш вътрешното си мълчание? Можеш ли да се разкриваш пред всички и да намериш отново, щом поискаш, самотата си? И още по-банално, можеш ли да отвориш къщата си за приятелите, за приятелите на приятелите си, за случайни гости и да запазиш ред и приличие, можеш ли да насочваш децата си към поезия, музика, танц, да ги оставяш да рисуват свободно, да изрязват, да пеят и да не направиш от тях отвратителни лентяи, неспособни за социален живот и със зле поникнали зъби?