Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (18)

Неделя

Ставам в осем и тридесет, за да приготвя кафето, решена да прекараме тази неделя в ред и дисциплина. Измивам се и се обличам. Ще гледам на нещата малко по-отвисоко и няма да се размеквам. Събуждам децата насила. Възражения. Изкарвам кучето. Закуска в най-разнообразно облекло. Даниел, гол до кръста, свири на китара в един ъгъл на леглото, върху което поставям подноса. Кучето скача върху Жак, за да го събуди. Двете котки го следват важно и се настаняват близо до кифлите. Няма захар.

Косът свири със страшна сила. Песента на Даниел го дразни. Полин е навлякла набързо някакви големи гащета (дали са на Дани? Или на Жак?), които стигат до коленете й и имат чудесна, съвсем видима цепка; тя иска да отиде на църква в това одеяние. Казвам на децата да оправят леглата си (първо подканване, от което в същност не очаквам кой знае какъв резултат), мотивиран отказ: те предпочитат да повторят най-напред пиесата, която подготвяме за Коледа, „защото после няма да имаме време за репетиция. Докато леглото…“ Колебание от моя страна. Репетираме. Жак отказва да стане. Имал пристъп на лумбаго(?). Щял да пази Хуанито, когото Долорес ни повери, тъй като отиде „на танци“, както всяка седмица, и който се търкаля по килима. В десет и десет решаваме изведнъж да вървим на църква. Никъде не мога да намеря левия си ботуш: Хуанито го е забутал някъде. Венсан има огромна дупка на обувката си, просто се вижда.

— Обуй кецовете си.

— Не мога. Хуанито ги хвърли във ваната…

Те са още там. Изваждам ги, оставям ги да се сушат. Венсан тръгва за църква както е, аз набързо нахлузвам друг чифт ботуши, които пристягат панталона ми, сякаш току-що съм слязла от коня. Малките са лошо сресани; Полин се върти безспир.

— Не обичам църквите! — казва тя.

— Не си длъжна да ходиш на твоята възраст — отговаря Алберт.

— Не обичам църквите, но обичам да боготворя тази преждевременно развита еретичка.

Връщам се — единадесет часът. Къщата е нагоре с краката. Трябва да отида да купя нещо за ядене, да прескоча до Батиньол, за да видя леля и да й занеса обед, да разтрия Жак с помада с пипер (имам сляпо доверие в това лекарство), да приготвя обеда. Децата упорито отказват да оправят леглата.

— Трябва първо да вземем малко въздух.

Но те не могат да вземат въздух в Люксембургската градина без нова топка. Кучето Дюк ги е изръфало всичките. Изръсвам се десет франка.

Провизии: мъкна тежък товар по целия булевард Сен-Мишел. На Даниел му трябват няколко „по-специални“ консерви, за да устрои малко предколедно пиршество с приятелите си. Кратка спирка в къщи, за да разтрия Жак. Той охка. Около леглото се трупат сандъци, предназначени за предстоящото ни преместване. Няма да мога да се върна от Батиньол преди два часа, а Жак е гладен. Не иска да ни чака с децата за обед. Бързо яйца и вино. Заразена от него, и аз сядам на леглото да хапна и пийна. Отпускане. Един и половина. Бързо в Батиньол. Дълго пътуване. Опитвам се да си представя конското на леля и се улавям, че мисля за коледните подаръци.

Пристигам. Нося й пиле. Леля ме посреща сърдечно.

— Когато ми се иска да видя Жак, идвате вие — казва тя, — а когато ми се иска да видя вас, идва той.

— Много жалко, лельо.

След като принципът е спазен и независимостта — ненакърнена, тя се разнежва и дори се разсмива, като си припомня младостта си.

— Довиждане, лельо.

— Не е ли още рано?

— Ако не тръгна, ще стане късно за обед…

— Глупости.

Завръщане. Толкова по-зле, вземам такси. Пристигане в къщи. Жак дреме. Даниел се е окопал в малката си стая с един-двама приятели и вдига страшен шум с разните си електрически инструменти. Косът свири свръхвъзбуден. Леглата не са оправени.

Приготвям топено сирене с вино — ястие, което дъщерите ми обичат и което става бързо. В същност те не обичат почти нищо. Отгоре на всичко предната вечер Даниел извадил да пие нещо и оставил хладилника отворен — котките бяха изяли месото, определено за неделната трапеза. Казвам му го.

— О, няма значение — успокоява ме мило той, — аз обядвах в ресторант.

Нов поднос върху леглото, топено сирене, дълги вилици, децата са възхитени, това се казва работа.

— Така татко няма да се чувствува сам.

Жак се е събудил — едната котка е до главата му, другата върху корема му, той се смее. Разбирателство.

В последния момент забелязвам, че няма спирт. Два и половина е. Най-малко. Всичко е затворено. Децата обикалят из къщата, за да поискат назаем от съседите. Донасят: миниатюрна машина за смятане (реклама на „Скоч“), сгъваем метър, стар брой от „Пие Никеле“; две топки за коледно дърво три карамела и едно захарно петле. Съседите да не са помислили, че събират помощи за бедните деца! Отчаяни, сипваме в спиртника старо запазено уиски. То не гори така добре като спирта, но все пак върши работа. Жак се оживява, като пие бяло вино. Даниел дава своя принос, като ни разказва какво е ял в ресторанта. Всеобщо добро настроение.

Следобед репетираме малката пиеса. Полин, която играе много талантливо крокодил, няма предни зъби. Затова всеки път, когато заяви: „Погледнете зъбите ми“ — предизвиква луд смях.

— Крокодилите също имат млечни зъби — заявява тя.

Разпален спор. Крокодилите сменят ли зъби?

Седем часът. Нов поднос, върху който са сложени най-странни припаси: наденички, варени яйца, останки от спанак поднесен в чаши — внезапна грижа да не оставим много чинии за миене на Долорес. Гледаме някакъв уестърн по телевизията. Трябва да призная, че е увлекателен. Толкова увлекателен, че забелязваме твърде късно как децата са се съблекли, без да изпускат от очи Марлена Дитрих, и са осеяли пода с дрехите си. Люк се кани да легне върху тях: Жак избухва. Кратка експлозия, напълно неефикасна, но ритуална. Полин усеща и се прави, че уж плаче.

— Лошо възпитани деца! Дори леглата си не са оправили! Използуват умората на родителите си!

И тъй нататък.

Милите дечица стоят мирно, прибират дрехите си и ги отнасят в трапезарията, където пак ги струпват на куп, само че този път на бюфета. Котката ще отиде да спи върху тях вместо кучето. Все пак е по-чисто. После се връщат за общата молитва толкова радостни, така ведри, че да ти е драго да ги гледаш.

— Мисля, че последните дни тук ще бъде върхът — казва Жак успокоен.

След три дни се местим в друга къща.

Най-сетне лягаме да спим! Към полунощ внезапно ще ни събуди Даниел, разтревожен дали „будилникът е навит“. Поговорваме малко, допива ни се плодов сок, пак ставаме.

Понеделник сутрин излизам рано. Трябва да се съсредоточа, да събера мислите си… Но докато прекосявам трите стаи, за да отида в банята, един след друг като сменящи се часовои в мрака се надигат гласчета.

— Ти ли си, мамо?

— Ела да ме целунеш…

Къде отиваш?

Моята програма никога не се променя, но всеки ден ме питат: „Къде отиваш?“ Един ден отговорих раздразнено на Алберт:

— На бал. В Елисейския.

Но тя ми отговори:

— Приятно прекарване.

И отново заспа.