Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (86)

Добродетелта

Прегледах една анкета в някакъв женски вестник; неколцина известни господа бяха поканени да отговорят какво в жената ги привлича и какво ги отблъсква. Отговорите на всичките тези съблазнители какво ги привлича бяха различни: красота, нежност и дори интелигентност. На въпроса какво ги отблъсква обаче отговаряха винаги с една единствена дума — добродетелта. И тъй, никаква добродетел. Дали те си пожелаваха свадливи, стиснати, завистливи или вечно неверни жени или любовници? Предполагам, че не. По дедуктивен път стигнах до заключението, че съвременният мъж отъждествява добродетелта с лошото настроение и студенината. Странна еволюция.

Какво ни остава в крайна сметка от една толкова вековна християнска цивилизация? Най-лошото. Култът към безрадостната жертва, към безцелната добродетел, към осмисления грях без осмислената прошка, учението за болката — сурово противопоставяне на удоволствието, ужас от природата, от жизнеността, която оскърбява всеки момент дори догмата на превъплъщението. Христос ни учи да се откажем от всичките блага, за да получим една истински ценна перла. Той ни учи да събираме благата, които крадците не крадат, който ръждата не засяга. Той не ни казва да се откажем от благата си, без да ги заменим, да се откажем от всички съкровища и да потънем, лишени от всяка радост. В същност ние ще притежаваме перлата, както се притежава красотата и любовта — единствено съзерцавайки я. Но жертва ли е да се откажеш от радостите заради една по-голяма радост?

Като че ли жертвата е заслужена само когато не получава дори духовна награда. Вдовицата, която не се е омъжила повторно заради децата си и която прилича на неполивано с вода цвете, старата мома, която винаги е живяла „за майка си“ и се е отказала от кариерата си или „да си създаде семейство“, са два вечно цитирани примера. Нима жертвата няма да има стойност без това изсушаващо, безнадеждно отричане? Жан работи в една клиника и действително не се омъжи, за да се грижи за парализираната си майка; Жан, весела, любезна, лъчезарна, е един от тези случаи, от които всички се разнежват. Като я виждам с каква майчинска нежност се грижи за болните, казвам на един наш приятел:

— Колко жалко, че Жан не се омъжи, щеше да бъде чудесна майка!

— Да, тя се пожертвува за… Но забележете, че госпожа X е очарователна възрастна дама, тя се интересува от всичко, винаги е в прекрасно настроение, много начетена. А Жан има любима професия, тя не е за оплакване.

Разбира се, Жан, която по осем часа на ден стои в клиниката, тича, отива, връща се, прави инжекции, фрикции, намира време за покупки, за пране, грижи се за майка си, разговаря с нея, не е за съжаление. Би трябвало отгоре на всичко да има и някоя свадлива и мърмореща майка — смятам, че Жан и тогава щеше да се оправи, — би трябвало тя да е огорчена, разочарована и разбунтувана от избора, който сама е направила, и всички щяха да са доволни. Янсенистката отрова добре ни е заразила, та добродетелта ни се струва съвместима само с начумереността.

Жан е радостна, тя е чувствителна, усеща болка в стомаха пред децата на другите. Значи, добродетелта има стомах? Трябва да повярваме.

Но недоверието пред радостта е толкова голямо, че дори страданието не го откупва. Един ден се усмихнах на една възрастна дама в църквата. Беше Великден. Аз и се усмихнах просто така. Тя като че ли се стресна. Не е уместно да се усмихваме в църква. Тогава къде? Къде?