Франсоаз Мале-Жорис
Книжната къща (79)

Защо Долорес е озлочестена?

Долорес често казва най-спокойно и ясно:

— Мъжът, който ме озлочести…

— Защо говориш така, Ло? Че ти не си озлочестена.

— Нали имам дете, без да съм омъжена — казва тя категорично и донякъде с удовлетворение.

И когато я съветвам да пие по-малко и да проявява повече търпение в различните положения, през които минава като фурия, Долорес отговаря:

— Ех, карай да върви! Нали съм си озлочестена!

— Откъде изнамираш такива думи?

— Има си хас! От фотороманите.

Любопитно нещо са фотороманите. Едно лято в Нормандия непрекъснато валеше дъжд и аз се заех с тях. Изчетох с все понарастващо желание цял куп, висок колкото Полин. Жак и Даниел също се запалиха. След една седмица се спряхме отвратени. Защо фотороманите са по-лоши от някогашните популярни романи? Защо Пол Февал може да се чете, за разлика от „Любима в Капри“? Може би защото все пак има известен стил? Крайният схематизъм на фоторомана създава комични ефекти, които обикновеният роман съумява да избегне. „Аз съм крадец, вие — светска дама. Между нас няма нищо общо.“ „Има любов“ — отвръща светската дамичка, облечена в готинка домашна рокля. Странен е светът на фоторомана. В него бащите проклинат децата си, девойките са озлочестени, богатите са много богати, бедните много бедни, но честни, освен ако, развратени от лошото обкръжение или от някоя фатална жена, не оберат някой бижутериен магазин, преди да влязат в манастира. Тази последна, не рядко срещана превратност ни показва произхода на фоторомана — често италиански или испански. Това, което му липсва и което прави по-добър популярния роман, са именно тези малко налудничави перипетии, започващи от очевидната действителност, за да преминат в по-дълбоката действителност на мечтата, на подсъзнанието и чрез която популярният роман се доближава до приказката. Децата, намерени в църквите, които „не са нищо друго“, а наследници на Черния замък, тайнствените банди със секретен език, паролите, подземията, кървавите призраци, справедливите герои са много по-реални видения от буржоазните любовни истории на фотороманите.

В същност отвратителното във фоторомана е, че той рядко изразява дълбоките и всеобщи усещания, а, напротив, предоставя на своя читател миш-маш от понятия, който са му чужди и нямат нищо общо с ежедневието и с дълбоките му стремежи, с една дума, дава му възможност поне чрез един текст да се издигне в обществото. Популярният роман дава мечта. Фотороманът доставя култура. Именно това е противното у него.

Корените на популярния роман са в най-истинския копнеж на сърцето. Именно това е за уважение у него. Работникът, който чете Пол Февал, знае добре, че именно по сърце сицилийският рибар „не е нищо друго“, а богатият принц Русполи. Че във владенията на мечтите само намереното дете се издига до най-благородните хора в Кралството (това идеално Кралство, тъй близко до света на Кафка) и справедливият герой побеждава интригите на лошите. Но прислужницата, която чете фоторомана, не усеща раздвояването — връщане към източника на щастие. Работникът не се оженва за дъщерята на своя шеф благодарение на изгубеното съкровище, на белега върху рамото, в едно митично измерение на света, близко до сърцето. Той успява благодарение на труда и честността, на спестяванията или черните курсове в един свят с Левитанови салони и кокетни жилищни блокове, представен като действителен. Тук е мистификацията. Защото Долорес, разбира се, знае, че работникът няма да се ожени за манекенката, че неомъжената майка не е „озлочестена“ и детето от приюта, макар и да е ученолюбиво, рядко става генерален директор. Но тя смята, че трябва да вярва в това. Смята, че е приемливо да вярва. Да се самоукори (защото има дете, защото не ходи на вечерни курсове — очевидно единственото нещо, което и пречи да ръководи модна шивачница, — защото се „забавлява“, което естествено е извънредно некрасиво, щом човек няма пари), да се самоукори й се струва начин да влезе в обществото, вместо да го критикува. Затова тя приема „буржоазния“ речник, „буржоазните“ стойности и с това получава правото да съсипе малкото свобода, която й остава. „Озлочестена“ един път завинаги, тя е освободена от грижата за своята чест. Приемайки речника на едно общество, тя е освободена от дълга да го изследва и може би да го оспорва.

Затова Долорес, която жадно чете фотороманите, казва за популярния роман: „Детска работа“. С това тя подчертава невероятния му, баснословен характер. Популярният роман е притча. Фотороманът е залъгалка. Популярният роман транспонира. Фотороманът украсява. Той е социална мистификация, докато популярният роман е (отчаяно) потвърждение на човешките права.

Долорес казва:

— Така не става.

С живописните си форми популярният роман признава, че наистина не става така. Но същевременно той утвърждава, че би трябвало да става така, че така действително става в друга плоскост, в друг свят. Фотороманът пък твърди, че така става или поне би ставало така, ако се осъществят някои условия: благочестие, добродетели, скромност и съвършено примирение на всички безимотни. Бих казала дори: популярният роман е религиозен, фотороманът е социален. Настоявам: през XIX век именно, когато духовният упадък на народа е най-голям, се разпространява популярният роман, отчаяна транспозиция на народния стремеж към равенство и справедливост, живописно и замаскирано оспорване (богат с шифри и тайни думи, популярният роман сам по себе си има таен език) на тържеството на парите и лицемерието. В края на краищата справедливият герой, който извежда истинските ценности на повърхността, може да бъде разглеждан като един своеобразен спасител и негов първообраз е граф Родолф на Йожен Сю.