Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (8)

Глава 7

Началникът на отдела по местопрестъпленията Чарли Клапър мина по моста с екипа си и се оказа на борда минути, след като очевидците бяха освободени. Чарли спря пред нас, поздрави шефа, каза: „Здрасти, Линдси!“, после се огледа.

След това затършува из джобовете на сакото си, измъкна латексови ръкавици и ги нахлузи.

— Добър улов — отбеляза.

— Да останем оптимисти — отвърнах, като не успях да прикрия острата нотка в гласа си.

— Непоправим оптимист — коментира той, — това съм аз.

Стоях с Трачио, докато от отдела си вършеха работата, поставяха маркери, снимаха телата и кървавите локви.

Те вдигнаха някаква метална тръба, прибраха в плик уликата, която можеше да ни заведе до убиеца: полупразния пакет турски цигари, намерен под масата на кърмата.

— Засега изчезвам, лейтенант — обърна се към мен Трачио, втренчен в ролекса си. — Имам среща с кмета.

— Искам да се заема лично със случая — казах му.

Той вторачи тежък поглед в мен. Бях наострила сетивата му за неизбежна опасност, но не можех да се върна назад.

Трачио беше свестен тип, през по-голямата част от времето го харесвах. Но началникът беше кацнал на поста си по административен път. Никога не беше работил по случай, а това влияеше на гледната му точка.

Той искаше да си върша работата на бюрото.

А аз работех най-добре на улицата.

Последния път, когато бях заявила желание да се впусна лично в случай, той ми заяви, че съм неблагодарница, че много има да уча как се ръководи, че трябва да си върша проклетата работа и да съм щастлива от повишението в лейтенант.

Сега ми припомни остро, че единият от партньорите ми е убит на улицата и че само пред месеци с Джейкъби бяхме обстрелвани в една глуха уличка в Тендърлойн^[1]. Беше истина. И двамата едва не загинахме.

Този път не можеше да ми откаже. Най-близката ми приятелка беше простреляна в гърдите, а извършителят се разхождаше свободен.

— Ще работя с Джейкъби и Конклин. Екип от трима. Ще помоля Макнийл и Чи да ни подкрепят. Ще включим и другите от отряда при нужда.

Трачио кимна разсеяно, но даде зелена светлина. Благодарих му и се обадих на Джейкъби по клетъчния. После позвъних и в болницата — попаднах на състрадателна сестра, която ми обясни, че Клеър все още е в операционната.

Напуснах местопрестъплението с камерата на Джак Руни, възнамерявах да изгледам записа, щом се върна в Съдебната палата, да видя стрелбата с очите си.

Вървях по подвижния мост и промърморих „откачалки“ още преди да съм стигнала до тротоара. Репортерите на трите местни телевизии и на „Кроникъл“ ме чакаха. Познавах ги всички.

Защракаха фотоапарати, обективите се стрелнаха напред. Бутнаха в лицето ми няколко микрофона.

— Терористичен акт ли е, лейтенант?

— Кой е стрелял?

— Колко са убитите?

— По-спокойно, младежи. Престъплението е извършено тази сутрин — казах им с желанието да бяха спипали Трачио или някое друго от около 50-те ченгета, които обхождаха периметъра и които си умираха да ги дадат по новините в шест. — Ще съобщим имената на жертвите, след като се свържем със семействата им. И ще открием кой извърши тази гадост — допълних с надежда и увереност. — Той няма да се измъкне.