Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (47)

Глава 46

Искрено и многословно се извиних на семейство Тайлър, когато те ми се нахвърлиха на паркинга. Те рязко потеглиха с колата си, оставяйки отпечатъци от гумите върху асфалта, а аз стоях и се чувствах глупаво. Телефонът ми зазвъня и най-накрая реших да отговоря.

Беше Джейкъби.

— Току-що се обади жена, за да обяви за изчезнало дете. На около пет години, с дълга руса коса.

Името на жената беше Силвия Бродски — тя беше изпаднала в истерия. Бе загубила дъщеря си Алисия, докато пазарувала в бакалията. Алисия трябва да се е заплеснала някъде, бе казала тя на служителя от 911, като прибавила, че дъщеря й страда от аутизъм.

Алисия Бродски беше почти неспособна да говори.

Скоро след обаждането на Джейкъби, Силвия Бродски бе отишла в болницата, за да вземе дъщеря си, но ние с Конклин вече си бяхме тръгнали.

Бяхме поели обратно и обсъждахме станалото, като аз се винях за фалшивата тревога:

— Може би трябваше да подчертая по-ясно пред семейство Тайлър, че има вероятност тяхната дъщеря да е намерена, но не сме сто процента сигурни. Обаче им обясних, че е необходимо те да я разпознаят. Нали, Рич? Ти ме чу.

— Още щом си им казала „има вероятност вашата дъщеря да е намерена“, те абсолютно са престанали да слушат. Всичко съвпадаше, Линдси. Каза, че се казва Мади.

— Е, почти нещо такова.

— Червените обувки — продължи той. — Колко петгодишни момиченца с руса коса носят сини палта и червени обувки?

— Явно поне две — въздъхнах аз.

Щом се върнахме в Съдебната палата, подложихме Калвин на двучасов разпит, притиснахме го здраво до стената, докато мазната му самодоволна усмивка не се стопи. Разгледахме дигиталните снимки, запаметени на фотоапарата му, прегледахме и онези, които Конклин откри в неговата спалня.

Нямаше снимки на Мадисън Тайлър, но продължихме да се надяваме, докато не видяхме и последния кадър, на който беше възможно да е запечатано отвличането.

Надявахме се, че черният ван може да е попаднал пред обектива му.

Паметта на фотоапарата му обаче показваше, че вчера не е правил снимки в парк Алта Плаза.

Гадеше ми се от Патрик Калвин, но законът не признаваше предизвикването на отвращение за криминално деяние.

Така че го изритахме. Пуснахме го да скита на воля.

Същия ден с Конклин разпитахме още трима регистрирани сексуални насилници, трима нормално изглеждащи бели мъже, които човек никога не би заподозрял като възможни нападатели.

Трима, чието алиби беше желязно.

В седем часа вечерта реших, че е време да приключваме. Бях напълно изчерпана.

Влязох в апартамента си, прегърнах Марта и й обещах хубава разходка, след като си хвърля един душ и измия неприятните картини от ума си.

На кухненския плот имаше бележка от гледачката на Марта. Отидох до хладилника, отворих си една „Корона“ и дръпнах дълга глътка, преди да прочета бележката.

Линдси, здрасти, не видях колата ти, затова изведох Марта на разходка ☺! Помниш ли, казвах ти, че моите родители ще ми отстъпят къщата в Ермоса Бийч за коледните празници? Мисля да взема Марта с мен. Ще й се отрази добре, Линдси!!!

Какво ще кажеш?

К.

Стана ми гадно, като си дадох сметка, че съм изоставила кучето си, без да се обадя на гледачката й. А и Карън беше права. В момента не правех нищо добро за кучето. Новият ми график включваше двойни смени и работа през целия уикенд. От случая със стрелбата на ферибота не бях имала истинска почивка.

Наведох се да целуна Марта, повдигнах ушите й, погледнах в големите й кафяви очи.

— Искаш ли да потичаш по плажа?

Вдигнах телефона и набрах номера на Карън.

— Супер — каза тя, — сутринта ще я взема.