Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (35)

Глава 34

Входната врата отвори Хенри Тайлър. Като разпозна лицето ми, целият пребледня. Вдигнах значката си.

— Аз съм сержант Боксър, а това е инспектор Конклин.

— Знам кои сте — каза ми той. — Вие сте приятелите на Синди Томас. От „Убийства“.

— Точно така, господин Тайлър, но момент… нямаме никакви новини за вашата дъщеря.

— Преди вас идваха и други инспектори — каза той, като ни поведе по покрит с килим коридор в луксозно обзаведена дневна в стил XIX век. Антики и персийски килими, портрети на хора и техните кучета от по-ранни епохи. Под ъгъл пред прозорците беше разположено пиано, а зад тях към залива се простираше панорамна гледка за милиони.

Тайлър ни покани да седнем и се настани срещу нас на кадифения диван.

— Тук сме, защото свидетел на отвличането е чул изстрел.

— Изстрел?!

— Няма причина да си мислим, че Мадисън е в опасност, господин Тайлър, но ни трябва повече информация за дъщеря ви и за Паола Ричи.

Елизабет Тайлър влезе в стаята, облечена с дрехи от коприна и фина вълна в бежовата гама, очите й бяха подпухнали и червени от плач. Тя седна до съпруга си и стисна ръката му.

— Сержантът току-що ми съобщи, че жена, която била свидетел на отвличането на Мадисън, е чула изстрел.

— О, Боже! — възкликна Елизабет Тайлър и се свлече върху мъжа си.

Обясних отново каква е ситуацията, като се постарах да успокоя родителите на Мадисън, казах, че само знаем за произведен изстрел. Пропуснах да спомена за кръвта по задното стъкло.

След като госпожа Тайлър се посъвзе, Конклин ги попита дали са виждали съмнителни лица да обикалят из квартала.

— Не съм забелязвала нищо необичайно — каза Тайлър.

— В този квартал имаме грижа за реда — каза Елизабет. — Ние сме бдителни. Ако някой беше видял нещо съмнително, щеше да се обади в полицията.

Поразпитахме семейство Тайлър за техните маршрути през последните дни и за навиците им: кога са напускали къщата, кога са си лягали.

— А сега ми разкажете за дъщеря си — обърнах се към тях. — Не пропускайте нито една подробност.

Лицето на госпожа Тайлър просветна за момент.

— Тя е щастливо малко момиченце. Обича кучетата. Тя е музикален гений.

— Видях видеото с нейно изпълнение — казах.

— Знаете ли какво е синестезия? — попита ме Елизабет Тайлър.

Поклатих глава.

— Какво е синестезия?

— Когато свири или слуша музика, нотите й се появяват в цветове. Това е фантастична дарба.

— Това е неврологично заболяване — нетърпеливо я прекъсна Хенри Тайлър. — Няма нищо общо с отвличането. Вероятно всичко е за пари. Какво друго?

— Какво можете да ни кажете за Паола? — попитах аз.

— Говори перфектен английски — каза Тайлър. — При нас е от няколко месеца. Кога дойде тя, скъпа?

— През септември. Точно след като Мала си замина за Шри Ланка. Паола беше горещо препоръчана — каза госпожа Тайлър, — а и Мади веднага я хареса.

— Познавате ли приятели на Паола?

— Не — каза госпожа Тайлър. — Не й беше позволено да води когото и да било в къщата. Имаше свободно време в четвъртък и в събота следобед, а какво е правила през тези дни, съжалявам, но нямаме представа.

— Все говорела по мобилния — намеси се Тайлър. — Мадисън ми каза. Така че трябва да е имала приятели. Какво мислите, инспекторе? Смятате ли, че тя стои зад отвличането?

— Струва ли ви се, че е възможно?

— Разбира се! — отвърна той. — Видя как живеем ние, може би е искала малко лукс и за себе си. Или може някой, с когото се е виждала, да я е подтикнал.

— В момента нищо не можем да твърдим — казах.

— Каквото и да коства, който и да го е извършил — заяви Хенри Тайлър, докато жена му отново потъна в мъката си, — моля ви, намерете малкото ни момиченце.