Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (42)

Глава 41

Тъкмо щях да се обърна и да си отида, когато Синди отвори вратата в розовата си пижама, къдриците й бяха вързани на опашка. Гледаше ме, все едно беше видяла мъртвец.

— Добре ли си? — попитах.

— Аз ли? Добре съм. Аз съм си вкъщи, забрави ли? Ти как си?

— Трябваше да се обадя — отвърнах, прегърнах приятелката си, използвах момента да се стегна. Очевидно Синди беше видяла шока, изписан на лицето ми. Честно казано, и самата тя не изглеждаше много добре. — Обаче нямах представа, че идвам тук, докато не се озовах пред дома ти.

— Влез и седни, за Бога — отвърна ми тя и впери в мен поглед, пълен с безпокойство, докато аз се настанявах на дивана.

До стените бяха струпани кашони, парчета от опаковки с мехурчета се мотаеха навсякъде под краката ми.

— Какво става, Линдси? Както би казала Юки: „Имаш вид на човек, дран от котки.“

Успях да се засмея.

— Така се и чувствам.

— Какво да те почерпя? Чай? Или нещо по-силно?

— Един чай ще ми дойде добре.

Отпуснах се отново на възглавничките, а няколко минути по-късно Синди се върна от кухнята, издърпа столче, на което да седне, и ми подаде голяма чаена чаша.

— Разказвай — подкани ме тя.

Без майтап, Синди беше абсолютният парадокс: цялата в къдрички и воланчета, тя никога не излизаше от къщи без червило и луксозни обувки, но същевременно нейната момичешка външност криеше булдог, който ще те захапе за крака и няма да те пусне, докато не измъкне всичко, което му трябва.

Изведнъж се почувствах много глупаво. Дори само фактът, че виждам Синди, подобри настроението ми, така че вече не ми се щеше да се изповядвам и да говоря за Джо.

— Исках да видя апартамента ти.

— Я стига!

— Работохоличка си!

— Идва от избора ми на професия.

— И се гордееш с нея.

— Определено.

— Кучка! — изсмях се.

— Хайде, давай! Изплюй камъчето — подкани ме Синди. — Искам да видя най-якото ти изпълнение.

— Да те нарека „кучка“ беше най-якото ми изпълнение.

— Добре де. Какво има, Линдс?

Покрих лицето си с възглавничка, загасих нощната лампа. Имах чувството, че се свличам в пропаст. Въздъхнах дълбоко.

— Скъсах с Джо.

Синди дръпна възглавничката от лицето ми.

— Шегуваш се.

— Прояви разбиране, Синди. Или ще повърна върху килима ти.

— Добре, добре, но защо? Джо е умен. Всъщност е прекрасен. Обича те. И ти го обичаш. Какво ти става?

Вдигнах колене към гърдите си и ги прегърнах силно. Синди седна на дивана до мен. Преметна ръка през раменете ми.

Чувствах, че едва се сдържам. Толкова много плачех напоследък. Помислих си, че полудявам.

— Успокой се, миличка. Тук съм. Нощта е наша… един вид.

Накрая се предадох, разказах историята за тъпото си пътуване до Вашингтон. Разказах й как се чувствам с тази непредсказуема и несигурна връзка с Джо.

— Синди, наистина е болезнено. Обаче взех правилното решение.

— Не е просто защото чувствата ти са били наранени, като не си го заварила вкъщи, а там се е мъдрело онова момиче, а?

— Не. Естествено, че не.

— Господи, Линдси. Не исках да те разплача. Легни тук. Затвори очи.

Синди внимателно ме измести странично, сложи възглавница под главата ми, след минута ме зави. Светлината угасна и усетих, че тя грижовно ми оправя одеялото.

— Не е приключило, Линдс. Повярвай ми. Не е приключило.

— От време на време бъркаш, знаеш ли — изломотих аз.

— Искаш ли да се обзаложим?

Синди ме целуна по бузата. После потънах в някакъв дълбок сън, в който сънувах себе си. Сякаш бях някъде дълбоко под земята, спях като мъртвец и се събудих едва когато слънчевата светлина нахлу през прозорците на апартамента.

Насилих се да се надигна, спуснах крака от дивана, видях бележка от Синди на ниската масичка, която гласеше, че е излязла за кифлички и кафе.

После денят ме върна към действителността.

Джейкъби и Маклийн организираха среща в осем часа тази сутрин. Всяко ченге, ангажирано със случая „Ричи/Тайлър“, щеше да е там — освен мене.

Драснах бележка на Синди, наврях краката си в обувките и отпраших.