Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (66)

Глава 65

Юки гледаше как Мики Шърман се изправи от мястото на защитата и уверено мина през съдебната зала до ложата.

Той се представи на журито с естествения си чар, който грабна заседателите още от първото изречение, и подхвана с ръце в джобовете:

— Приятели, всичко, което ви каза обвинителят, е вярно.

Юки си помисли, че това е много дързък ход. Досега не беше чувала защитата да започне с подобна позиция.

— Всички знаете какво се е случило на „Дел Норте“ на първи ноември — продължи той. — Действително господин Бринкли се е качил на борда със зареден револвер. Той е стрелял по тези хора, без да мисли за последствията за тях или за себе си. Бил е сред двеста и петдесет души, някои от които са свидетели на стрелбата. Господин Бринкли не се е отървал от револвера, след като е избягал от ферибота, не се е отървал от доказателството. Надали бихте нарекли това престъпление „перфектно“. Само луд може да го направи и да има подобно поведение. Какво се е случило не е загадка. Този процес трябва да отговори на въпроса защо се е случило. Господин Бринкли не е разбирал действията си, защото, когато е стрелял по тези нещастни хора, е бил официално невменяем. След като проблемът с невменяемостта ще е базата за вашата оценка, моментът е подходящ да се даде дефиниция на понятието — каза Шърман. — Проблемът е следният: дали господин Бринкли е разбирал недопустимостта на действията си, когато е извършвал престъпленията? Ако поради умствено заболяване не е разбирал, че действията му са престъпни, когато ги е извършил, тогава можем да твърдим, че е бил невменяем.

Мики Шърман направи пауза, прехвърли бележките си на катедрата, а после отново заговори с онзи тон, на който Юки се възхищаваше и от който се страхуваше. Той беше приятен за ухото, интимен, сякаш внушаваше на заседателите, че не просто може да му се вярва, ами е напълно искрен и не играе никакви театрални номера, за да ги спечели.

— Господин Бринкли има диагноза шизоафективно разстройство — каза Шърман на заседателите, — той е болен, както са болни хората с рак или диабет, той има генетично увреждане, отключено допълнително от травма в детството му. Не е искал да има тази болест, но тя го е сполетяла. Същото можеше да се случи на мен, на вас, на всеки тук. Коя болест може да е по-страшна от онази, която обръща срещу теб собствения ти мозък и те принуждава към мисли и действия, които са в разрез с твоя характер или природа. Веднага искам да кажа, че сърцата ни скърбят за всички жертви в тази трагедия. Ако имаше начин времето да се върне, ако Фред Бринкли можеше с вълшебно хапче или инжекция да се окаже излекуван на първи ноември, за да върне живота на всички тези хора, той би го поискал на мига. Ако знаеше, че е болен, той би потърсил лечение. Обаче той няма представа по каква причина се чувства по този начин. Животът на господин Бринкли е същинският смисъл на израза „жив ад“.