Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (2)

Глава 1

Фред Бринкли, дебнещият убиец, се свлече на облицованата в синьо пейка на горната палуба на ферибота. Ноемврийското слънце се беше изцъклило като голямо бяло око, катамаранът браздеше залива на Сан Франциско, а Фред Бринкли на свой ред се цъклеше към небесното светило.

Внезапно до него падна нечия сянка и детски глас го попита:

— Господине, ще ни снимате ли?

Фред поклати глава: не, не, не — гневът му подейства като пружина на часовников механизъм, като парче тел, затягащо главата му. Изпита желание да размаже детето като дребна гадинка. Извърна очи и си затананика наум: „Аяяяй, Сосалито линдо“, като се опитваше да изключи гласовете. Сложи ръката си върху Бъки, за да се успокои от присъствието му под синия анорак, но гласовете продължаваха да кънтят в мозъка му с тежестта на пневматичен чук. Лайно, смотаняк. Гласовете на чайките отекнаха като детски писък. Горе слънцето го напичаше през мрачното небе като през стъкло. Те знаят какво е направил.

Покрай парапета се тълпяха пътници по шорти, правеха снимки на Ейнджъл Айланд, на Алкатрас, на моста Голдън Гейт.

Наблизо с голяма скорост мина платноход с опънато платно на гротмачтата, палубата му беше залята с пяна, а Фред се преви, обзет от лошата мисъл, която плющеше в ума му като камшик. Видя завъртането на гика, чу шумното изтрещяване. О, Боже! Платноходката!

Някой трябва да плати за това!

Стреснат осъзна, че фериботът се извърта и палубата затрепери — вече акостираха. Фред се окопити, запроправя си път през тълпата, през погледите на спътниците си, подмина осем бели масички и редица протрити сини столове.

Влезе в отсека в предната част на ферибота и видя майка, която гълчеше сина си, девет-десетгодишно момче със светлокестенява коса.

— Ще ме подлудиш! — изкрещя тя.

Фред усети как жицата, затегната около главата му, се скъса. Някой трябва да плати! Дясната му ръка се плъзна в джоба и стисна оръжието. Пръстът му докосна скобата на спусъка.

Фериботът леко се килна при кея. Хората се вкопчиха един в друг със смях. Въжетата се плъзнаха змийски от предната палуба и от кърмата.

Очите на Фред се заковаха върху жената, която продължаваше да унизява момчето си. Тя носеше жълтеникавокафяв панталон седем осми, а гърдите й бяха очертани под мекия плат на бялата блуза, зърната й бяха щръкнали.

— Какво ти става? — крещеше тя, надвиквайки рева на двигателите. — Наистина ме вбесяваш, момченце!

Бъки лежеше в ръката на Фред. Това оръжие модел 10 на „Смит енд Уесън“ сякаш живееше свой живот.

Гласът отекна: „Убий я, убий я! Тя не е на себе си!“

Бъки се насочи между гърдите й.

БУМ.

Фред усети ритането от изстрела, видя как жената отскочи назад със стон от болка, видя червеното петно, което се разля по бялата й блуза.

Добре!

Малкото момче с големи кръгли очи проследи падането на майка си върху палубата, а ягодовият му сладолед цопна от фунийката. По предницата на панталона му изби напикано.

И момчето се оля!

БУМ.