Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (101)

Глава 100

Синди чакаше на входа на сградата, а русите й къдрици бяха разпилени във всички посоки. Червилото й изглеждаше като сдъвкано.

— Иисусе! — възкликна тя. — Пак ли? Наистина ли се е случило отново?

— Синди — казах й аз, като влязохме във входа, — хората в сградата имат ли някакви предположения, носят ли се слухове? Подозират ли някого?

— Единственото, което чувам, е звукът от късането на хорските нерви наоколо.

Заедно взехме асансьора и ето ме отново пред един от апартаментите, а наоколо гъмжеше от униформени полицаи.

Конклин кимна на Синди, после ме представи на Ейдън Блаустайн. Беше висок бял младеж на около двайсет и две години, целият в черно: черни скъсани дънки, фланелка с надпис, риза, кожено яке с кръпки, а черната му коса, отзад къса, падаше над уплашените му кафяви очи.

Конклин каза:

— Господин Блаустайн е жертвата.

Синди се представи:

— Синди Томас, „Кроникъл“. Бихте ли произнесли името си буква по буква?

Въздъхнах. Момчето беше живо и без наранявания, но явно си беше изкарало акъла.

— Ще ми разкажете ли какво се случи? — попитах аз.

— Да пукна, ако знам! Отидох да си купя стекче бири към пет часа — каза той. — Видях една приятелка и се отбихме да хапнем. Като се върнах, апартаментът ми беше обърнат с главата надолу.

Конклин отвори вратата на жилището на Блаустайн, аз влязох в апартамента, Синди ме последва.

— Стой плътно до мен… — пошепнах.

— И не пипай нищо — довърши тя.

Апартаментът приличаше на магазин за електроника, който е бил връхлетян от надрусан носорог. Набързо преброих един компютър, три монитора, стереоуредба и сто и шест сантиметров екран на плазмен телевизор, който беше във вид на вторични суровини. Техниката не беше открадната — беше унищожена! Бюрото беше помляно, вероятно като допълнителна екстра.

Блаустайн каза:

— Отне ми години да събера цялата тази техника по мой вкус.

— С какво се занимавате? — попита Синди.

— Дизайнер съм на уебсайтове и игри. Това чудо струва някъде към двайсет и пет хилядарки.

— Господин Блаустайн — обърнах се към него, — когато излязохте, отключена ли оставихте вратата?

— Никога не оставям вратата отключена.

— Господин Блаустайн оставил музиката включена, когато излязъл от апартамента — допълни Рич.

Гласът му беше спокоен, но не ме гледаше.

— Някой оплаквал ли се е от музиката? — попитах.

— Днес ли?

— Когато и да е.

— Само неприятни обаждания от един човек.

— Кой е този човек?

— Питате дали ми е казал името си? Дори „добър ден“ не ми казваше. Първата му реплика винаги беше: „Ако не изключиш тази гадост, ще те убия!“ На няколко пъти ми се обади. И следващите пъти не бяха закани, а проклятия за мен и за децата ми.

— Имате ли деца? — попитах аз, защото ми беше трудно да си го представя.

— Не, той проклинаше децата, които бих могъл да имам в бъдеще.

— Вие какво направихте?

— Аз ли? Аз знам такива ругатни, каквито този пич никога не е чувал. Бих му различил гласа, ако го бях чувал някога. Слухът ми е толкова добър, че си заслужава да го застраховам. Обаче не познавам онзи, който ми звъни. А познавам всички, които живеят в тази сграда. Дори нея познавам — посочи той Синди. — Вие сте от третия етаж, нали?

— Твърдите, че никой друг в сградата не се е оплаквал от шума?

— Не, първо, работя само денем, и второ — пускането на музика е разрешено до единайсет вечерта. Освен това никога не пускам музиката силно.

Въздъхнах, откопчах мобилния си телефон и се обадих в криминалната лаборатория. Попаднах на началника на нощната смяна и му обясних, че ни е необходим.

— Има ли някого, при когото можете да останете тази нощ? — попита Рич.

— Ами…

— Е, не бива да оставате тук. За известно време апартаментът ви е местопрестъпление.

Блаустайн огледа развалините от апартамента си, младото му лице потрепваше от оценката на щетите.

— Не бих останал тук тази нощ, дори да ми платите.