Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (16)

Глава 15

Драснах звездичка до телефонния номер на Айк Кинтана.

— Как се казваше приятелят ти? — попитах го, притиснала слушалката към ухото си.

Изведнъж Кинтана започна да става уклончив.

— Не ми се ще да давам такава информация, може да се окаже, че не е той — каза той. — Имам снимка. Може да дойдете да я погледнете сега. Иначе за днес имам много ангажименти.

— Чакайте ни! Тръгваме!

Отидох в служебната стая, заявих:

— Попаднахме на следа. Имам адрес на улица „Сан Карлос“.

Конклин отвърна:

— Искам да продължа с телефоните. И още видеозаписи на стрелбата са изпратени до нашия уебсайт.

Джейкъби се изправи, сложи си якето и заяви:

— Ще закарам Боксър.

Познавах Джейкъби от десет години, бях негов партньор три години, преди да ме повишат в лейтенант. За времето, през което с Джейкъби бяхме екип, бяхме развили силно приятелство, което се допълваше от почти телепатична връзка. Не смятам обаче, че някой от нас двамата осъзнаваше колко сме близки, докато през онази нощ не бяхме простреляни от дрогирани тийнейджъри. Докосването до смъртта беше засилило връзката помежду ни още повече.

Стигнахме до боклучава пресечка в покрайнините на Тендърлойн.

Погледнахме адреса, който Айк Кинтана ми беше дал — двуетажна сграда с църква на приземния етаж, която гледаше към улицата, а нагоре имаше няколко апартамента.

Позвъних на входната врата, чу се бръмчене. Дръпнах металната дръжка и така двамата с Джейкъби се озовахме в мрачен коридор. Изкачихме скърцащите стълби до постлан с килим вестибюл, в който миришеше на плесен.

От двете страни на вестибюла имаше по една единична врата.

Почуках на онази, на която бе отбелязано 2Р, около половин минута по-късно вратата се отвори със скърцане.

Айк Кинтана беше бял мъж на около трийсет и пет. Беше с черна прилепнала коса и облечен по странен начин — на пластове. Долна фланелка се подаваше под шпица на горната фланела, над тях беше закопчал риза, а до бедрата му стигаше разкопчана плетена жилетка в ръждив цвят.

Надолу беше с пижама на сини райета и плъстени кафяви чехли, а на лицето му беше изписана мила, празна усмивка. Протегна ръка, раздруса нашите и ни покани да влезем.

Джейкъби тръгна напред, аз последвах двамата мъже в някакъв люлеещ се тунел от вестници и найлонови торби за изхвърляне на боклук, пълни с бутилки от сода, които се трупаха от пода до тавана покрай целия коридор. В гостната имаше картонени кутии, препълнени с монети, празни опаковки от препарати и химикалки.

— Предполагам, че си подготвен за всякакви случаи в живота — подхвърли Джейкъби.

— Такава е идеята — отвърна Кинтана.

Когато стигнахме до кухнята, видях, че всичко е задръстено от тенджери и тигани, а на масата бе струпан архив от изрезки от вестници, покрити с покривка — и така няколко „археологически пласта“ на височина около две педи.

— Открай време съм фен на „Гигантите“ — спомена Кинтана срамежливо.

Предложи ни кафе, което двамата с Джейкъби отказахме.

Въпреки това Кинтана запали газовия котлон и сложи кафеник с вода да завира.

— Имате ли снимката, която искахте да ни покажете? — попитах.

Кинтана вдигна стар дървен сандък от сапуни от пода и го подпря на масата. Зарови в купчините снимки, разни менюта и други книжа, запазени за спомен — ръцете му препускаха през хартиите.

— Ето — каза най-сетне и вдигна избеляла снимка, формат 10 на 15 сантиметра. — Според мен е правена през осемдесет и осма година.

Петима тийнейджъри — две момичета и три момчета — гледаха телевизия в помещение, което имаше вид на обща стая в някакво учреждение.

— Това съм аз — обяви Кинтана, сочейки някаква своя по-млада версия, отпусната на оранжево кресло. Дори тогава бе носил дрехите си на пластове. — Виждате ли този, дето седи на мястото до прозореца?

Вгледах се в снимката. Момчето беше слабо, с дълга коса и нещо подобно на брада. Лицето му беше в профил. Можеше да е стрелецът. Можеше да е кой ли не.

— Виждате ли как дърпа космите по ръцете си? — попита Кинтана.

Кимнах.

— Затова си помислих, че може да е той. Правеше го с часове. Харесвах го това момче. Наричах го „Фредалито линдо“. Заради песента, която обичаше да пее.

— Как е истинското му име? — попитах.

— Беше страшно потиснат — каза Кинтана. — Затова беше влязъл в болницата в Напа. Бил е замесен в нещо. Някакъв нещастен случай. Сестричката му е загинала. Май беше нещо с платноходка.

Кинтана изключи печката и се изниза нанякъде. За миг си помислих: по какво ли чудо сградата не е изгоряла до основи?

— Господин Кинтана, не ни карайте да повтаряме въпроса, ясно? — изръмжа Джейкъби. — Как се казва този човек?

Кинтана се върна на масата с оръфаната си чаша за кафе в ръка, носеше се в приказното си одеяние и демонстрираше самоувереността на богаташ, роден в имение.

— Името му е Фред. Алфред Бринкли. Но не разбирам как е възможно да е убил тези хора — каза Кинтана. — Фред е безкрайно симпатично момче.