Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (40)

Глава 39

Почувствах се особено, едновременно исках Джо и не го исках.

Първо си помислих, че все още се тревожа за Мадисън и Паола, но после в съзнанието ми се открои срамът от появата ми в апартамента на Джо преди близо две седмици, когато имах такава необходимост да го видя, а едновременно с това — чувството, че присъствието ми там е неуместно.

Сега той лежеше до мен, ръката му беше отпусната върху корема ми.

— Какво има, Линдси?

Поклатих глава, че няма нищо, но Джо ме обърна към себе си, накара ме да погледна в дълбоките му сини очи.

— Изкарах ужасен ден — казах му.

— Разбира се — отговори ми той, — не се случва за първи път. Обаче това настроение е ново.

Усетих как сълзите бликват от очите ми. Стана ми неудобно. Не исках да изглеждам уязвима пред Джо. Поне не сега.

— Казвай, русокоске — подкани ме той.

Завъртях се към него и сложих длан на гърдите му, сгуших глава на врата му.

— Не мога повече, Джо.

— Знам, знам как се чувстваш. И аз искам да се преместя по-близо, но моментът не е подходящ.

Дъхът ми почти замря, като го чух да говори за сегашното положение с войната в Ирак, за изборите догодина, за взривовете в някои големи градове и съсредоточаването върху националната сигурност.

В някакъв момент престанах да слушам. Измъкнах се от леглото и си облякох халата.

— Ще се върнеш ли? — попита ме Джо.

— Дойдохме си на въпроса — отговорих аз. — Аз винаги се питам същото по отношение на теб.

Джо започна да протестира, но аз го прекъснах:

— Остави ме да довърша. — Седнах на ръба на леглото и казах: — С теб се чувствам колкото страхотно, толкова и ужасно, защото не мога да разчитам на теб, Джо. Прекалено съм възрастна за такива отношения тип „дявол от кутийката“.

— Линдс…

— Знаеш, че съм права. Не знам кога ще те видя, не знам дали, ако се обадя, ще отговориш на обаждането ми. Ту си тук, ту те няма, а аз се чувствам изоставена и страдам. Нямаме време да се отпуснем заедно, да сме нормални, да живеем. Все обсъждаме как ще се преместиш тук, но и двамата знаем, че е невъзможно.

— Линдси, кълна се.

— Не мога да чакам администрацията да се смени, войната да свърши. Разбираш ли?

Той се надигна, спусна крака на пода, а на лицето му беше изписано такова дълбоко чувство, че трябваше да се извърна, за да не го гледам.

— Обичам те, Линдси. Моля те, нека да не се караме. Трябва да си тръгна сутринта.

— Не, трябва да си тръгнеш сега, Джо — чух се да казвам. — Сърцето ми се къса, че ти го казвам, но не желая да чувам повече добронамерени пожелания. Хайде да приключваме, става ли? Прекарахме страхотно, но ако ме обичаш, трябва да сложим точка.

След като Джо ме целуна за довиждане, се свлякох на леглото и дълго време съзерцавах тавана, а сълзите ми попиваха във възглавницата. Не знам какво ме беше прихванало.