Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (127)

Глава 126

Звънецът на вратата иззвъня.

Натиснах копчето на интеркома, казах, че идвам, и се затичах надолу по стълбите. Гледачката на Марта — Карън Трибел — стоеше пред вратата. Прегърнах я, а после се наведох, за да прегърна Марта.

— Ти й липсваше, Линдси — каза Карън.

— Така ли смяташ? — отвърнах засмяна, а Марта скачаше и лаеше и направо щеше да ме повали.

Седнах на прага, Марта с лапи на рамото ми ме ближеше по лицето.

— Тръгвам си. Виждам, че имате нужда да останете насаме — извика Карън и се спусна по стъпалата към старото си волво.

— Почакай, Карън, качи се горе. Имам чек за теб.

— Няма нужда! Следващия път — каза тя, хлътна в колата си, чиято врата се затваряше чрез придърпване с въже, и запали двигателя.

— Благодаря! — извиках аз, докато тя ме подминаваше с колата си и ми махаше.

Отново насочих вниманието си към моята любимка.

— Знаеш ли колко те обичам? — пошепнах в мекото ухо на Марта.

Очевидно знаеше.

Изтичах с нея до горе, сложих си шапката и якето и си обух спортни обувки. Минахме по улиците, които толкова харесвахме, после тичахме по Деветнайсета към Рек Сентър Парк. В парка се стоварих на една пейка и гледах как Марта лудува. Правеше големи щастливи кръгове, душеше се с другите кучета и очевидно се чувстваше чудесно.

След известно време се върна на пейката и седна до крака ми, сложи глава върху клина ми и ме погледна с големите си кафяви очи.

— Радваш ли се, че си у дома? Напочива ли се?

Потичахме в по-бавно темпо до вкъщи, изкачихме стълбите. Нахраних Марта с голяма купа сочни мръвки и влязох под душа. Докато се завия с хавлията и си изсуша косата, Марта беше заспала на леглото ми.

Беше се унесла дълбоко, клепачите й потрепваха, челюстта й помръдваше, лапите й се движеха в някакъв удивителен кучешки сън.

Дори не повдигна клепач, докато аз се гласях за срещата с Джо.