Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (125)

Глава 124

Превръзката беше свалена от главата на Бринкли, виждаха се шевовете по челото му, които стигаха до линията на косата. Синините около очите му бяха добили цвета на преварен жълтък.

Приставът отключи веригите на кръста и белезниците на китките му и обвиняемият зае мястото до адвоката си.

Вратата отдясно на отделението за съдебните заседатели се отвори и дванайсетимата заседатели плюс двамата заместници влязоха в залата издокарани, с прически, а жените носеха и бижута. Не погледнаха Юки, но не погледнаха и обвиняемия. Всъщност имаха напрегнат вид, сякаш бяха спорили за присъдата допреди час.

Вратата зад съдийското място се отвори и съдия Мур влезе в залата. Докато заседанието се откриваше, той почисти очилата си, после каза:

— Господин председател, разбрах, че заседателите са готови с решението.

— Да, ваша чест.

— Бихте ли го предали на пристава.

Председателят на съдебните заседатели беше дърводелец, русата му коса беше дълга до раменете, по пръстите имаше петна от никотин. Изглеждаше доста нервен, докато подаваше сгънатия лист на пристава, който го занесе на съдията.

Съдия Мур разгъна листа и го прочете. Помоли присъстващите да спазват правилата и да не прекаляват с реакциите, когато присъдата бъде прочетена.

Юки беше стиснала ръце на масата пред себе си. Чуваше дишането на Дейвид Хейл до себе си, а за част от секундата дори го хареса.

Съдия Мур започна да чете:

— По обвинението за убийство първа степен на Андреа Канело съдебните заседатели обявяват Алфред Бринкли за невинен поради умствено заболяване или увреждане.

На Юки й призля.

Тя се облегна назад, едва чуваше думите на съдията, докато беше прочетено всяко от имената и всяко обвинение беше отхвърлено поради невменяемост.

Юки стана, Клеър и Линдси пристъпиха напред, за да я посрещнат. Те стояха до нея, докато закопчаха Бринкли, а видяха и погледа, който той хвърли на Юки.

Беше особен поглед, хем втренчен, хем със скрита усмивка. Юки не знаеше какво означава тя, но усети, че косъмчетата на тила й настръхнаха.

В този момент Бринкли се обърна към нея:

— Добра работа, госпожице Кастеляно, много добра. Обаче не разбирате ли? Някой трябва да плати.

Един от охраната подкани Бринкли, той погледна за последно Юки и тръгна към прохода, воден от пазачите си.

Нормален или луд, Алфред Бринкли нямаше скоро да излезе. Юки го знаеше.

Но въпреки това я беше страх.