Джеймс Патерсън, Максин Паетро
Шестата жертва (78)

Глава 77

Бях прекарала неспокойна нощ на канапето у Синди, като ставах посред нощ, за да патрулирам по коридорите в „Блейкли Армс“. Бях проверила аварийните изходи, стълбищата, покрива и мазето, без да открия някой някъде да дебне, само една възрастна жена переше в два часа през нощта. Когато слънцето изгря, се отбих у нас да си сменя дрехите, а сега пред залата чух приставът да ме вика по име и в кръвта ми нахлу поток от адреналин.

Влязох в залата през двойната врата, после минах по захабения дъбов под до свидетелското място, където се заклех.

Юки ме поздрави официално и ме разпита, за да установи самоличността ми.

След това каза:

— Разпознавате ли човека, който си призна за стрелбата на ферибота?

Отговорих с „да“ и посочих излъскания боклук, който седеше до Мики Шърман.

В интерес на истината Алфред Бринкли изглеждаше много по-различен от последния път, когато го бях видяла. Лицето му не беше хлътнало, а трескавите му очи бяха спокойни. Обръснат и спретнат изглеждаше поне шест години по-млад, отколкото когато си беше признал за убийството на „Дел Норте“.

Стряскащото беше, че сега изглеждаше безопасен, просто един младеж от многото подобни на него.

Юки се обърна към мен и като балансираше на високите си токчета, попита:

— Бяхте ли изненадана, когато обвиняемият позвъни на вратата ви?

— Всъщност направо бях сразена. Но когато ме повика и ме помоли да сляза долу и да го арестувам, незабавно го направих.

— Как действахте?

— Обезоръжих го, сложих му белезниците, извиках подкрепление. С лейтенант Джейкъби го закарахме в участъка. Там беше регистриран и разпитан.

— Прочетохте ли на господин Бринкли правата му?

— Да, пред вратата ми и пак в участъка.

— Изглеждаше ли ви, че разбира какво става?

— Да. Проверихме умственото му състояние, за да се уверим, че знае името си, осъзнава къде се намира и какво е извършил. Той писмено се отказа от защита и отново ми каза, че е стрелял и убил онези хора на „Дел Норте“.

— Стори ли ви се нормален?

— Да. Беше много нервен. Изглеждаше много изпаднал. Обаче с лейтенант Джейкъби установихме, че осъзнава случващото се ясно — аз бих го определила като нормален.

— Благодаря, сержант Боксър — каза Юки, — свидетелят е ваш!

Очите на съдебните заседатели се обърнаха към елегантния мъж до Алфред Бринкли. Мики Шърман се изправи, закопча средното копче на изисканото си графитеносиво сако, удостои ме с ослепителната си усмивка и каза:

— Здравей, Линдси.