Лайза Дейвидсън, Елизабет Ейър
Пътеводител Париж (5)

Историята на Париж

Историята на Париж присъства и досега на много места в града. Различни райони, например кварталът около операта, построен по Наполеоново време, или Маре от XVII в., носят отпечатъка на владетелите, управлявали в онези години.

Келтите

На мястото, където се е намирала Лутеция, е имало селище още от V-IV хил. пр.н.е. до началото на желязната епоха (ок. 800–700 г. пр.н.е.). През неолита хора са живели на острова, познат днес като Сите (Cite), и по врязалите се в реката скали на левия бряг, където е имало наблюдателница. По-късно островът се обезлюдява вероятно заради промени в климата, а ок. 250–225 г. пр.н.е. на (​него се заселва келтското племе на паризиите). Основният им поминък е търговията по реката до ок. 90 г. пр.н.е., когато започват да секат качествени златни статери. Това продължава до средата на I в. пр.н.е., когато идват римляните.

През 53 г. пр.н.е. Юлий Цезар превзема Лутеция заради стратегическото и географско разположение и използва острова за своя база, за да потуши въстанието на сеноните, които живеят в съседство. През 52 г. пр.н.е. келтът Версингеторикс убеждава паризиите да се вдигнат на бунт срещу римляните. Юлий Цезар изпраща своя пълководец Лабиен и четири легиона да смажат въстанието, но келтският военачалник Камулоген им дава отпор и задържа левия бряг на Сена. Когато легионите на Лабиен прекосяват реката и се придвижват към платото на десния бряг (където по-късно ще се появят халите), галите (Галия е името, с което римляните наричат Франция) опожаряват острова и унищожават мостовете. Впоследствие обаче войските на Лабиен обкръжават галите, убиват Камулоген и ги разгромяват. Историците не са категорични къде точно се е състояла битката, описана само в „Записки за галската война“ на Юлий Цезар, но тя вероятно се е водила в Грьонелската равнина.

При римляните Лутеция бележи разцвет. Селището е обновено и в началото на II в. около него е вдигната крепостна стена. На мястото на примитивните жилища на галите са построени къщи и са прокарани истински улици. На левия бряг на Сена срещу Пти Пон (Petit Pont), около главната улица по посока север-юг в римския град (сегашните Сен Жак и Сен Мартен), изниква ново селище. При кръстовището на днешните булеварди „Сен Мишел“ (St. Michel) и „Сен Жермен“.

(St. Germain) римляните построяват и бани, под лицея „Сен Луи“ (Lycee St. Louis) — театър, храм в прослава на Юпитер и на Тиберий (на мястото на Парижката Св. Богородица), форум на сегашната улица „Суфло“, арени на улица „Монж“, акведукт и пивници, където се предлагат силна бира и вино с подправки.

Към средата на III в. Лутеция става епархия благодарение на усилията на Св. Дени, първия епископ на града.

Години наред римляните се отнасят с търпимост към Дени, който приобщава към християнството свои последователи и основава църкви. Накрая обаче се опълчват срещу християнството и се разпореждат епископът да бъде задържан. Според преданието той е бит, хвърлен на лъвовете и разпънат на кръст. След като не се отказва от вярата си, е отведен на Хълма на мъчениците (Mont des Martyrs, по-късно Монмартър) и е обезглавен. След като възкръсва, взима главата си и я отнася в едно село на север от Париж. По-късно на мястото, където великомъченикът е бил погребан, е построена базиликата „Сен Дени“, а той е канонизиран за светец покровител на цяла Франция.

Християнството и варварите

През 313 г. Константин I обявява християнството за официална религия в империята. Неговият племенник Юлиан Отстъпник, който през 361 г. се качва на императорския престол, изиграва важна роля за налагането на Париж като имперски град (макар че с указ от III в. Лутеция е преименувана в Париж, Юлиан продължава да нарича града със старото му име). Той хвърля много усилия, за да защити Галия от нашествието на варварите, но през 363 г. загива в битка. През следващото столетие властта на Рим отслабва и в края на V в. рухва.

Средновековие

Меровингите: Кралят на франките Меровей (упр. 447–457) и синът му Хилдерик I (упр. 457–481) доказват, че са верни съюзници на Рим срещу Атила и други нашественици. След разпадането на империята синът на Хилдерик — Хлодвиг (упр. 481–511) включва към владенията си във Фландрия римските провинции в Западна Галия и създава Франкското кралство, предтеча на днешната френска държава. Образованите гало-римляни се оказват поданици на кръвожадните Меровинги с тяхната груба култура те са наричани и „дългокосите крале“, понеже са смятали, че подстригването на косата е позор, който лишава от правото на престола.

През 486 г. Хлодвиг разгромява римляните при Соасон.Той е езичник, но през 491 г. взима за жена католичката Клотилда Бургундска и приема християнството в Реймс. През 508 г. обявява Париж за свой престолен град. Три години по-късно умира и царството на Меровингите е разделено на четири. През 635 г. един от потомците на Хлодвиг-Дагобер (упр. 628–639), учредява годишния панаир в Сен Дени край Париж и градът отново се налага като водещо търговско и културно средище.

По време на управлението на Филип Хубави (1285–1314 г.) Париж е средище на кралските особи, където се взимат политическите решения.

 

 

Каролингите: Потомците на Дагобер, извоювали си прозвището „les rois faineants“ („ленивите крале“), допускат властта да им се изплъзне и се озовават в ръцете на майордомите, след което през 751 г. Пипин Къси успява да стане крал. През 768 г. неговият извънбрачен син Карл Велики става крал на франките и за 30 години завзема отново голяма част от западните земи на някогашната Римска империя. През декември 800 г. той е ръкоположен от папата ​за император и избира Аахен (Екс ла Шапел) за престолен град на Свещената римска империя.

През 845–885 г. викингите, тръгнали за плячка, многократно нападат Париж. Огромната империя на Карл Велики се разпада на три кралства и е прекалено разпокъсана, за да окаже успешна съпротива. Ето защо недоволните благородници и духовници се обръщат към война Робер Силни, граф на Анжу и Блоа, но той е убит от викингите. Синът му Одо става парижки граф (при управлението на Каролингите дворцовите майордоми са заменени от потомствени графове). Парижани решават да се доверят на Одо, а впоследствие възстановяват римската крепостната стена около острова и издигат две chatelets (крепости).

 

 

Капетингите: През 887 г. Шарл III (Дебели) е свален от престола и благородниците правят нещо нечувано — избират за крал граф Одо, който да измести законния престолонаследник на Каролингите. През 987 г, след като Луи V умира, последният владетел от династията на Каролингите, за крал е избран парижкият граф Хуго Капет, който е коронясан в Нойон. Династията на Капетингите управлява от Париж и така издига престижа на града, непознат от времето на Хлодвиг. Търговията и производството на десния бряг на Сена се разрастват. Могъщите абатства и панаири в Сен Дени и Сен Жермен играят ключова роля за развитието. Същото се отнася и за абат Сугерий, прозорлив управленец, който през 1136 г. поръчва да бъде изградена базиликата „Сен Дени“ първата готическа сграда във Франция.

 

 

Света Женвиев

Когато през 451 г. се разчува, че хуните, начело с Атила, се отправят към Париж, жителите изпадат в паника и се готвят за бягство. Една млада галска римлянка от Нантер ги приканва да останат, да се молят на Бога и да се покаят, за да избегнат нападението. За щастие на Женвиев намеренията на Атила не са да плячкоса града, а да стигне до Лоара при Орлеан и да нападне вестготите. На Женвиев е приписано чудо и тя е провъзгласена за спасителка на Париж. Казват, че мощите й и до днес пазят града.

 

 

При управлението на Филип-Огюст (1180–1223) кралството става два пъти по-голямо. Той проявява голям интерес и към Париж. Подкрепя устава на Парижкия университет и узаконява университетското образование; по негово изискване главните улици са покрити с настилка, построен е пазар при днешните Хали (Le Halles) и са поставени основите на Лувъра (Le Louvre). Преди да тръгне на кръстоносни походи, Филип-Огюст се разпорежда защитната крепостна стена да бъде разширена така, че да обхваща и двата бряга на Сена. Останки от тези стени могат да се видят в Латинския квартал (Latin Quarter) и Маре (Marais).

Заради благочестивостта си внукът на Филип-Огюст — Луи IX (упр. 1226–1270), става известен като Луи Свети. По негова заповед е построен Сен Шапел, където се полагат части от Христовия кръст и трънен венец. По време на Филип Хубави (упр. 1285–1314) Париж е престолен град и място, където се взимат политически решения. Филип превръща парижкия парламент в законодателен и съдебен, а не управленски орган, и свиква първите Генерални щати на Франция. Пак по негово време е построена великолепната Зала на оръженосците в Консиержри (Conciergerie). След смъртта му през 1314 г. на престола последователно се качват тримата му синове, а последният — Шарл IV, умира през 1328 г., без да остави престолонаследник.

Династията Валоа

Кралят на Англия Едуард III (внук на Филип IV) смята, че има право на френския престол в по-голяма степен от братовчеда на покойния Филип Валоа. Претенциите му са отхвърлени въз основа на нова добавка към Салическия закон, според която престолът не може да бъде наследяван по майчина линия (Едуард е син на дъщерята на Филип IV). Крал става Филип Валоа (Филип VI, упр. 1328–1350), родоначалник на династията Валоа, ускорил избухването на Стогодишната война между Англия и Франция.

По време на нея парижани изиграват важна роля в политиката, тъй като кралят често ги призовава да подкрепят със средства бойните действия. Това е тежък период — през 1348 г. чумната епидемия покосява близо една трета от населението на Франция. Кметът на Париж Етиен Марсел се налага като водач на парижани, разгневени от покварата в управлението и разточителния начин на живот в двореца. През 1358 г. той повежда 3000 въоръжени мъже, които нахлуват в двореца на острова и пред очите на бъдещия крал Шарл V прерязват гърлото на двама от неговите съветници. Смята се, че събитието нанася тежка душевна травма на Шарл V (Шарл Мъдри, упр. 1364–1380), който по-късно премества двореца в по-безопасния Лувър. По негово време в Париж са направени паркове, издигнати са дворци и замъци. Разширена е градската стена и в Източен Париж е построена Бастилията (Bastille).

 

 

Късното Средновековие и Ренесансът: Франция води дълга война с Англия. След битката при Аженкур от 1415 г. англичаните, в съюз с Бургундското кралство, надделяват.

В края на XV и началото на XVI в. Франция се възстановява бързо. Династията Валоа си връща кралската власт, икономиката се съживява. Развива се печатарството, в страната се внасят парфюми, дамско бельо и вилици. Повлияни от градоустройствените възгледи на италианците, които обединяват удобството с красотата, кралете проявяват все по-голям интерес към своя град. Към градския пейзаж са добавени готически сгради като църквата „Сен Северин“, Санският замък и Клюни.

През 1528 г. Франсоа I (упр. 1515–1547), известен покровител на изкуствата, който засилва кралския абсолютизъм и отстоява интелектуалната свобода, обявява Париж за свой престолен град. Градът става по-космополитен и в двореца творят художници като Леонардо да Винчи и Бенвенуто Челини. По искане на Франсоа I е обновен Лувърът, изградени са великолепни замъци в Шамбор, Блоа и Фонтенбло, построена е пищната сграда на кметството (Hotel de Ville) и са прокарани немалко главни улици. Ренесансът намира нов израз във Фонтана на невинните, църквата „Сен Юсташ“ и двореца „Тюйлери“ (Tuileries Palace).

 

 

Вартоломеевата нощ: Реформацията започва през 1517 г. във Витенберг, където Мартин Лутер негодува срещу индулгенциите, продавани от Църквата. Много интелектуалци, сановници и заможни търговци в Париж застават зад идеите и — за разлика от низшите прослойки, които са привърженици на католицизма. Катерина Медичи, съпруга на Анри II (упр. 1547–1559), който наследява Франсоа I, разполага с огромна власт. Тя настройва двете обществени групи една срещу друга и допринася за въоръжения сблъсък, прераснал в първата от религиозните войни.

Религиозните борби и всеобщата подозрителност се задълбочават заради боричкането между принц Конде, който е хугенот, и гизите, привърженици на католицизма. Обвинените в ерес са изгаряни на клада на площад „Мобер“. Плъзва слух, че хугенотите (протестантите във Франция) възнамеряват да „прережат гърлото на краля, да избият братята му и да плячкосат Париж“. Това води до кланетата през Вартоломеевата нощ — 24 август 1572 г., когато тълпите католици се опълчват срещу протестантите. Само в столицата са избити около 5000 души.

Анри III (упр. 1574–1589) предлага компромис и става непопулярен. Негов пряк наследник на престола е протестантът Анри Наварски, но населението подкрепя гизкия херцог Анри, оглавил Католическата лига. През 1588 г. той е убит, след което избухва бунт; Анри III и Анри Наварски обсаждат Париж. Когато през 1589 г. монах от Католическата лига убива Анри III, крал става Анри IV Наварски, който полага началото на династията на Бурбоните.

 

 

Абсолютната монархия — по божествено право — достига апогея си по времето на Луи XIV, краля слънце, който групи една срещу друга и допринася за въоръжения сблъсък, прераснал в първата от религиозните войни, наследява престола на петгодишна възраст.

 

 

Анри IV: Заради протестантската вяра на Анри IV (упр. 1589–1610) католиците роялисти, които държат Париж, отказват да го признаят. През 1593 г. Анри IV приема католицизма, достатъчна стъпка, за да постигне великата си задача — обединението на държавата.

Една година по-късно е коронясан в Шартър и на 22 март 1594 г. влиза в столицата. Впоследствие полага много усилия да заздрави кралската власт. По негово време е довършено строителството на Пон Ньоф (Pont Neuf — първия парижки мост, около който няма къщи и магазини, а алеи за разходка и пейки), направен е площад „Дофин“, както и други кралски площади.

Но Католическата лига не е простила на някогашния си противник и през май 1610 г. след повече от 20 неуспешни покушения Анри IV е убит от фанатика Франсоа Раваяк, който го издебва на ул. „Феронри“.

Старият режим

Луи XIII: Когато Анри IV е убит, синът му Луи XIII (упр. 1610–1643) е едва на осем години. Властната му майка Мария Медичи е регент до 1617 г., когато той поема властта. Държавата всъщност се управлява от прозорливия кардинал Ришельо (станал пръв министър през 1624 г.), който с политиката си на централизация проправя заедно с наследника си кардинал Мазарини пътя към абсолютизма. Той поръчва строителството на Кардиналския дворец (по-късно кралски дворец), повторното съграждане на Сорбоната и основаването на Френската академия. Контрареформацията дава тласък за изграждането на манастири, параклиси и църкви като „Вал дьо Грас“ („Благодатна долина“), построена през 1638 г., за да ознаменува „чудотворната“ поява на сина на Луи XIII — бъдещия Луи XIV (първороден син на Ана Австрийска, която го ражда на 37 години).

 

 

Метежниците: Абсолютната монархия достига връхната си точка при краля слънце — Луи XIV (упр. 1643–1715). Парламентът се опитва да ограничи властта на невръстния владетел, като съставя конституция: благородниците в опозиция искат поделена власт, но са раздирани от противоречия. Мълвата, че ще се въведе подоходен данък, поражда паника и негодувание. През юли 1648 г. първият министър — кардинал Мазарини, който заедно с Ана Австрийска е регент на Луи, обявява, че младият крал няма да плати дълговете си.

През 1648–1653 г. заради Фрондата, бунтове на благородниците и поддръжниците им срещу абсолютизма и данъчната политика, Париж е обхванат от насилие — предвожданата от принц Конде войска обсажда града и прекъсва доставките на храна. През 1661 г., след смъртта на Мазарини, Луи поема цялата власт и благодарение на стремежа му към ред в крайна сметка абсолютизмът процъфтява.

 

 

Кралят слънце: Двайсет и три годишният Луи се впуска в няколко войни, за да наложи надмощието на Франция в Европа. В началото прехвърля важни държавнически дела на наследника на Мазарини — Жан-Батист Колбер, който се стреми да напълни дворцовата хазна и да направи Париж по-защитен. Той подема кампания срещу корупцията, въвежда длъжността „началник на полицията“ и създава пожарната команда. Освен това възлага обновлението на града в съответствие с идеалите на класицизма, благодарение на което се появяват площад „Вандом“ (Place Vendome), площад „Виктоар“ (Place des Victoires), Домът на инвалидите (Invalides) и обсерваторията.

Но вниманието на Луи е насочено не толкова към Париж, колкото към Версай. Кралят слънце излива в двореца огромни парични средства и през 1682 г. се премества заедно с царедворците там. Така политическата власт остава извън обсега на уличните движения. Освен това Луи XIV ограничава независимостта на високопоставените сановници, които започват да се надпреварват кой да избърше — в буквалния смисъл на думата — кралския задник.

Ала скъпите войни и разточителството на Луи XIV подлагат на изпитание икономиката, подкопана и от това, че през 1685 г. кралят отменя Нантския едикт (предоставял на хугенотите религиозни и граждански права) и добрите занаятчии и търговци започват поголовно да се изселват. За да покрие все по-големите разходи, Колбер е принуден да прибегне до краткосрочни крайни мерки, с които да увеличи приходите от данъци. Но финансовите затруднения всъщност се коренят не толкова в големите разходи, колкото в самата система за събиране на данъците. Луи XIV оставя в наследство съвременна система на управление, финансирано от полусредновековна данъчна система.

 

 

Двор на чудесата

През XV, XVI и XVII в. вследствие на войните и чумата стотици хора във Франция остават без дом. Мнозина отиват в Париж и обикалят страничните улици до стената на Карл V.

Денем бездомниците просят, преструвайки се на сакати, ранени, слепи или сираци, или обират тълпите покрай други мошеници и крадци, а нощем изчезват в уличките, излекували се по чудо.

Оттам произлиза името на квартала — Cour des Miracles (Двор на чудесата).

 

 

Луи XV: След смъртта на Луи XIV през 1715 г. дворецът и младият Луи XV (упр. 1715–1774) се връщат в Париж под регентството на Филип Орлеански, слабохарактерен и безпътен човек, допуснал големите благороднически родове да извоюват отново независимостта си. Парижани се опитват да забравят суровото управление от последните години на Луи XIV и се отдават на ярките багри и лекомислието. Това е времето на рококо, ведрите картини на Вато и приказките на Шарл Перо.

Следва период на политическа стабилност, за което допринася главният съветник на краля Андре дьо Фльори, и през който отвъдморската търговия и по-добрият транспорт дават тласък на производството. С красивите нови faubourgs (квартали извън старите градски стени) Сен Жермен и Сен Оноре Париж се разраства и върху двата бряга на Сена. След смъртта на Дьо Фльори през 1743 г. Луи XV поема управлението в свои ръце. Той поръчва да се изгради площад „Луи XV“ (днес площад „Конкорд“), църквата „Сен Женвиев“ (Пантеона), театър „Одеон“, Военното училище и Марсово поле (Champ-de-Mars).

 

 

Просвещението: Малодушието на Луи XV води до половинвековно слабо управление. Кралят се развлича с лов и жени, сред които и прочутата му любовница маркиза Дьо Помпадур. Тя е приятелка на Дени Дидро, който привлича най-великите френски мислители на Просвещението за написването на „Енциклопедията“, великолепен сборник от възгледи, отстояващи скептицизма и рационализма. Първият том излиза през 1751 г.

През XVIII в. се засилва интересът към реформите, тъй като политическите и финансовите структури изостават от обществените промени. Новаторските идеи на Монтен, Декарт, Нютон и други просветители, задушавани при Луи XIV, сега бележат разцвет. В средата на века из модните салони на влиятелни жени като мадам Жофрен вече се налагат революционните представи за науката и философията.

 

 

Там, където са призраците

С повече от две хиляди години история Париж не може да не е обитаван от духове. Говори се, че в бившето имение парка „Тюйлери“ витае духът на касапин, известен като Жан Кожодера.

Предполага се, че убийството му е разпоредено от Катерина Медичи, която построява двореца „Тюйлери“, тъй като знаел твърде много за окултните й занимания. „Ще се върна“ — казва Жан Кожодера на убиеца си. Легендата разказва, че той се явявал на Мария-Антоанета, докато е затворничка в двореца, на Наполеон, преди битката при Ватерло, и на комунарите, които изгарят двореца през 1870 г.

В Люксембургската градина на левия бряг на Сена се появява мъж в редингот, който кани хората на концерт.

Внимавайте! Концертът се е състоял преди един век. Друг парк с призраци е „Монсури“, където се чуват воплите на обезглавения труп на Изаура дьо Монсури, убита от крадци през 831 г. И, разбира се, има много легенди за гробището „Пер Лашез“.

Казват, че там се извършват богослужения с черна магия и човешки жертвоприношения. И бъдете нащрек, ако съзрете огромна червена котка с необикновена походка! Тя може да не е онова, което изглежда.

Френската революция

Управлението на Луи XVI: Парижкият парламент се превръща в ядро на съпротивата срещу посредствените наследници на Луи XIV, защитава конституционните свободи и популяризира революционни идеи, въпреки че Луи XVI (упр. 1774–1792) се опитва да въведе реформи.

За да спечели народа на своя страна, през 1777 г. кралят назначава Жак Некер за министър на финансите. Некер се радва на голямо одобрение от страна на обикновените хора. Отчасти заради разходите, в които Франция влиза покрай Войната за независимост в Америка, френската държава е на ръба на разорението. През 1785 г. започва изграждането на т.нар. митническа стена (Fermiers Généraux) около Париж. Всички стоки, влизащи или излизащи от града, са облагани с високи мита, което подклажда народното недоволство. През 1749 г. е въведен Vingtiéme, данък, възлизащ на една двайсета от всички доходи, но благородниците отказват да го плащат, а духовенството оглавява съпротивата срещу него.

 

 

Третото съсловие: След неуспешния опит да предотврати разорението Луи XVI е принуден да свика Генералните щати, за да вдигне данъците. Генералните щати се състоят от духовенството (първото съсловие), благородниците (второто съсловие) и представители на обикновените хора (третото съсловие), които гласуват анблок. Заседанието от май 1789 г. — първото от 1614 г. насам — бележи абдикацията на абсолютната монархия, след което третото съсловие също получава власт. Заражда се ново революционно движение, което вече не е оглавявано от парламента, благородниците и духовенството. Тласък за това всъщност дават доставката и цените на хранителните продукти, главно на хляба, след лошата реколта от 1788 г.

На 17 юни третото съсловие, което представлява 96 процента от населението, се обявява за Учредително събрание. Залата, където трябва да се състои заседанието, е затворена и тогава депутатите се събират на jeu de paume — закрития тенискорт, където (на 20 юни) полагат клетва да заседават, докато бъде изготвена конституция. В Париж и Версай приижда войска, предимно чуждестранна, и на 11 юли Некер е отстранен от длъжност. Заменен е от барон Дьо Бретьой, любимец на Мария-Антоанета.

 

 

Бунт срещу монархията: На 14 юли оратори пред кралския дворец призовават хората да се вдигнат на оръжие. Бунтовниците нападат Дома на инвалидите, за да си набавят боеприпаси, после щурмуват и оръжейницата в Бастилията. Тъй като отказва да се предаде, управителят й е убит. За да ознаменуват победата, метежниците набучват главата му на пика и обикалят Париж. Луи XVI отива в кметството, където приема от новата общинска управа кокардата с трикольора.

 

 

Към средата на XVIII в. в модните салони вече се разпространяват революционни идеи за науката и философията.

 

 

През октомври разгневените парижани тръгват към Версай, за да протестират срещу високите цени на хляба. Именно тогава Мария-Антоанета им казва да ядат пасти. Политическите клубове в Париж направляват Учредителното събрание при съставянето на конституцията. На 20 юни 1791 г. кралят и кралицата бягат от града, но във Варен ги разпознават и ги връщат унизени в двореца „Тюйлери“. Кралят приема конституцията и така създава конституционна монархия.

През 1792 г. отчаянието на парижани води до радикализацията на sansculottes („без кюлоти“ — представителите на нисшите прослойки носят дълги панталони, а не къси като благородниците). На 10 август 1792 г., след като искането Луи XVI да бъде свален от престола е отхвърлено, санкюлотите нападат Тюйлери и въстаническата комуна измества законно избраната.

 

 

Терорът: По време на септемврийските кланета тълпите щурмуват затворите и избиват близо 2000 души, заподозрени като предатели. Монархията е свалена на 22 септември 1792 г. — според новия революционен календар първия ден от първата година на Френската република. Кралят е изправен пред съд за измяна и на 21 януари 1793 г. е гилотиниран; девет месеца по-късно е екзекутирана и Мария-Антоанета. Новото управление уж се свежда до борба срещу чуждите шпиони, насочвана от Комитета за обществена сигурност, включващ революционните водачи Максимилиан Робеспиер и Луи Сен Жуст, но всъщност е опит да бъдат унищожени „вътрешните врагове“. На гилотината са качени хиляди хора, сред които през юли 1794 г. е екзекутиран и самият Робеспиер.

Националният конвент, избран да състави нова конституция, учредява петчленна Директория, която е разкъсвана от вътрешни разногласия и се опира на армията, за да запази властта си. През ноември 1799 г. Директорията е свалена с преврат и за пръв консул е обявен Наполеон Бонапарт (упр. 1804–1814).

Париж през XIX в.

Първата империя: С установяването на мир Наполеон става все по-популярен и бързо превръща Франция в могъща централизирана държава. Отначало той се отнася с подозрение към Париж и решава да премести престолния град в Лион. Впоследствие обаче осъзнава ключовото положение на столицата. След коронацията на 2 декември 1804 г. той решава да наложи имперски блясък на града. Прокарани са нови булеварди, построени са дворци и паметници в римски стил, като Триумфалната арка (Arc de Triomphe), „Мадлен“ (Madeleine) и Борсата. С произведения, заграбени в чужбина, е обогатена и сбирката на Лувъра.

По време на военните походи, Наполеон дава тласък за развитието на икономиката и търговията, въвежда като граждански закон Наполеоновия кодекс, основава висши учебни заведения и реформира управленската система. Но успехът на първите му кампании помръква, особено след катастрофалното нахлуване в Русия от 1812 г. В началото на 1814 г. Париж е завзет от съюзническите войски на Русия, Австрия, Прусия и Англия, а Наполеон е заточен на остров Елба. С помощта на Талейран Луи XVIII (болният от подагра брат на Луи XVI, упр. 1814–1824) е възстановен на престола, но побягва, когато година по-късно Наполеон успява да избяга от острова и управлява още сто дни. Разгромен е в битката при Ватерло (12–18 юни) и е заточен на остров Света Елена.

 

 

Революцията от 1830 г.: На 8 юли Луи XVIII се завръща в Париж. В началото първите му министри са умерени, но впоследствие надделяват крайните роялисти. Избирателният закон е променен в полза на богатите, гражданските свободи са ограничени.

Наследникът на Луи — реакционно настроеният Шарл X (упр. 1824–1830), — стига още по-далече и през май 1830 г. разпуска либералната Камара на депутатите.

Впоследствие налага възбрана на печата и променя избирателния закон така, че да облагодетелства собствениците на имоти. Въпреки забраната обаче на 27 юли вестниците излизат, а скоро след това се вдигат барикади и са учредени въстанически комитети. Новото временно правителство се разпорежда да се вдигне трибагреникът и след три дни боеве — прочутите Trois Glorieuses (27–29 юли) — Шарл е принуден да замине в изгнание.

 

 

Юлската монархия и революция: При управлението на Луи-Филип (упр. 1830–1848), наречен „крал на гражданите“, разделението между класите става още по-голямо. Възползвалите се от „прогреса“ през XIX в. живеят в просторни нови квартали, какъвто е 8-и градски район, докато бедните остават в пренаселени райони като Сен Мери.

 

 

Отначало Наполеон се отнася с подозрение към Париж и решава да премести престолния град в Лион. Впоследствие обаче осъзнава ключовото положение на столицата.

 

 

На 23 февруари 1848 г. войската открива огън по тълпата на Булеварда на капуцините и убива над 40 граждани. Парижани правят барикади и вадят павета от площад „Вандом“ (Place Vandome) и ул. „Роял“ (Rue Royale). На следващия ден Луи-Филип абдикира.

В оглавяваното от Алфонс Ламартин временно правителство влиза и „работникът Албер“ — представител на народа. Правителството премахва робството в колониите и смъртното наказание за политически престъпления, обявява свобода на словото, предоставя всеобщо избирателно право на мъжете и създава по строежите в цяла Франция национални работилници, за да намали безработицата.

През април 1848 г. е гласуван консервативен комитет и парижките революционери и социалисти излизат на улицата. На 21 май националните работилници са закрити. На другия ден с възгласите Du pain ou du plomb! — „Хляб или олово!“ — избухва бунт, завършил с кървава разправа, в която загиват 3000 души.

Втората империя: На изборите в края на 1848 г. Луи-Наполеон Бонапарт (племенник на императора) е избран с голямо мнозинство за пръв президент на Франция. Три години по-късно той прави преврат (по конституция няма право да се кандидатира за втори мандат) и след една година вече е провъзгласен за Наполеон III (упр. 1852–1870). Париж посреща това като тържество на реда.

Плановете на Луи Бонапарт да модернизира града отразяват именно усещането за ред. Той възлага на префекта на Париж, барон Осман, да следи отблизо основните проекти.

При халите са изградени нови тържища, започва строителството на Пале Гарние, канализацията е разширена. В края на Втората империя Париж е истинска витрина за индустриални изложения и икономиката бележи разцвет.

Но от еуфорията не остава и следа, когато Наполеон III решава, че с възхода си Прусия застрашава Франция, и обявява война — пагубната Френско-пруска война от 1870 г.

Парижката комуна

След военния разгром на Наполеон III при Седан от 2 септември 1870 г. и падането на имперския режим, на 4 септември 1870 г. е провъзгласена нова република, която се подготвя за отпор на напредващите прусаци. В края на септември войската на столицата наброява половин милион души (две трети, от които нямат почти никакъв опит). В Булонския лес (Bois de Boulogne) се пазят 30 000 глави едър рогат добитък и 180 000 овце, в случай че има недостиг на храна, но въпреки това през онази зима настъпва глад. За да оцелеят, хората ядат коне, кучета, котки, плъхове и дори животни от зоопарка в Ботаническата градина.

На 28 януари 1871 г. правителството на Адолф Тиер договаря с Бисмарк временно примирие. Според условията в него Франция трябва да преотстъпи Елзас и голяма част от Лотарингия и за мнозина парижани това означава предателство. На 18 март Тиер праща армейски части, които изземват 227 оръдия от Националната гвардия в Монмартър. Народът отказва да ги предаде, а впоследствие войниците се побратимяват с множеството и двама от командващите са екзекутирани. На 28 март е провъзгласена Парижката комуна, чието основно искане е Париж да има общинско управление в рамките на демократична френска република. Комуната предвижда да се въведе задължително начално образование и работнически сдружения.

 

 

Кървавата седмица и нейните последици: За да смажат Комуната, Тиер и войските на Версай започват яростна петседмична обсада на Париж, завършила с Кървавата седмица (22–28 май). Комунарите, които са значително по-малобройни, барикадират улиците и дори застрелват мнозина, заподозрени, че не оказват съпротива на войската. Правителството завзема отново града с яростно нападение и на 28 май Комуната е разгромена. За назидание са разстреляни хиляди комунари, 147 са екзекутирани при Стената на комунарите в гробището „Пер Лашез“ (Pere Lachaise). Загиват между 17 000 и 35 000 души.

Въпреки че управляващи и граждани се отнасят едни към други с недоверие, сред дългосрочните последици на обсадата е избликът на патриотизъм, намерил израз в нови импозантни паметници като Гран Пале (Grand Palais) и Айфеловата кула, основна забележителност на Световното изложение от 1889 г. посветено на стогодишнината от Френската революция.

Париж през XX в.

Бел епок и Първата световна война: По времето на бел епок Париж кипи от живот също като при Осман. Изложението от 1889 г., на което най-голяма атракция е Айфеловата кула, е засенчено от Изложението през 1900 г., когато началото на новия век е ознаменувано с откриването на първата линия на метрото. Париж е културната столица на света; художници, писатели и музиканти полагат основите на новото време.

Разрастването е спряно от избухналата война. На 2 септември 1914 г. германците са на 25 километра от Париж. Пет дни по-късно 4000 мъже са прехвърлени с таксита на фронта. След битката при Марна германците получават заповед да се изтеглят. Започва окопна война. За четири години над Париж са пуснати 746 бомби. Голямата Берта, огромно оръдие, разположено в гората Сен Гобен на 140 километра от Париж, изстрелва по града над 300 снаряда с тегло ок. 200 килограма. Бойният дух в Париж е подкопан след битката при Вердюн от 1916 г. в която загиват 163 000 французи и други 320 000 са ранени. Разгръщат се пропагандни кампании, с цел да се повдигне бойният дух, но преломът в събитията настъпва едва през 1917 г., когато министър-председател става страховитият Жорж Клемансо, отвел страната си до победа.

 

 

През 1936 г. Леон Блум събира радикалсоциалисти, социалисти и комунисти в правителството на Народния фронт.

 

 

Следвоенен Париж: Парадът в чест на победата, проведен в Деня на Бастилията през 1919 г., бележи края на кошмара, но следвоенните години са много тежки. Спадът в икономиката задълбочава и политическата криза и на 6 февруари 1934 г. десните сили организират на площад „Конкорд“ митинг на недоволните, сред които има най-различни хора: и ветерани от войната, и фашисти, и такива, които излизат уж да протестират срещу корупцията сред управляващите. Избухват безредици; полицията убива 15 души и ранява други 1500, включително „герои от войната“. Пет дни по-късно профсъюзите организират всеобща стачка в подкрепа на демокрацията. През 1936 г. Леон Блум обединява радикалсоциалисти, социалисти и комунисти в правителство на Народния фронт, въвело колективното договаряне и 40-часова работна седмица.

През септември 1939 г. Франция и Англия обявяват война на Германия. Започва т.нар. „мнима война“, когато страната, обявила война, очаква нападение. От Лувъра към Шамбор поемат камиони, натоварени с произведения на изкуството, стъклописите в Сен Шапел са свалени, раздадени са противогази. Германия напада Франция на 10 май 1940 г. и мнозина парижани са принудени да напуснат града. Париж е обявен за открит град и правителството заминава за Бордо. Париж пада на 14 юни.

Маршал Петен, който става министър-председател, настоява за примирие. В резултат на това на 18 юни Шарл дьо Гол отправя от Лондон призива „Свободна Франция“ да окаже съпротива. (Дьо Гол, който по онова време е генерален секретар на Висшия съвет на отбраната, е осъден задочно на смърт във Виши.) Примирието е подписано, Третата република е разпусната, а Петен става държавен глава на правителството (вече във Виши) на неокупирана Франция — по закон той има пълномощия, на каквито не се е радвал никой управляващ от времето на Бонапарт.

 

 

Окупацията: Германците завземат 60 процента от територията на Франция, която става техен съюзник в Холокоста. Няма доказателства, че Виши, когато през 1940 г. приема расистките закони, действа под натиска на нацистите. Въпреки това обаче той налага по-широко определение на понятието „евреин“ от германците. В законите е намалена и възрастта на децата, подлежащи на депортиране.

По време на окупацията обикновените парижани нямат достъп до автомобили; получават хляб, захар и други основни хранителни продукти срещу купони. По паркове и покриви се появяват зеленчукови градинки. Уличните знаци са на немски, над кметството и Айфеловата кула се веят пречупени кръстове.

Германците налагат регистрация на всички евреи и подемат антиеврейски пропагандни кампании. Организирана е изложба под надслов „Евреите и Франция“, която трябва да покаже на обществеността как да разпознава евреите. Изложбата е съпроводена от огромен плакат с карикатура на евреин, приличащ на Шейлок. Всички евреи над 6-годишна възраст в окупираната зона са принудени да носят жълти звезди. Те нямат достъп до обществени места, до много от хубавите работни места, не могат да пазаруват сутрин, а в метрото имат право да се качват само на последния вагон, наричан Синагогата. През май 1941 г. из парижкия регион започват полицейски хайки, при които са задържани евреи, в началото главно от чужбина. През март 1942 г. към Германия потегля първият влак с депортирани, половината от които са френски евреи. По време на Голямата хайка (Grande Rafle) от юли 1942 г. на зимния колодрум в 15-и район са докарани над 8000 души, включително 4115 деца. Пак по същото време в газовите камери на Освиенцим загиват първите френски евреи.

 

 

Организираната съпротива укрива мнозина и им помага да избягат. Една трета от френските евреи са депортирани и убити, но две трети са спасени главно благодарение на френските граждани и на Съпротивата.

 

Хитлер нарежда на главнокомандващия германските части Фон Шолтиц в случай на разгром да изпепели града, но той не изпълнява заповедта.

 

 

Освобождението: На 6 юни 1944 г. съюзниците от антихитлеристката коалиция правят десант в Нормандия и през август вече напредват бързо към Париж. На 19 август избухва въстание, при което и двете страни дават много жертви. Хитлер нарежда на главнокомандващия германските части Фон Шолтиц в случай на разгром да изпепели града, но той не изпълнява заповедта.

Вечерта на 24 август авангардът на Втора бронирана дивизия на генерал Льоклерк нахлува в Париж и стига до кметството, а над покривите на Париж бият стотици църковни камбани. На 25 август градът е освободен от основната част на дивизията на Льоклерк и на американската Четвърта пехотна дивизия. Над Айфеловата кула е вдигнато френското национално знаме.

 

 

Съвременна Франция: Дьо Гол става следвоенният водач на Франция, но през 1946 г. внезапно се оттегля от политическите маневри около учредяването на Четвъртата република. Призован е да се завърне в политиката през 1958 г. по време на размириците, подклаждани от десни елементи, които са решени да задържат Алжир като френска колония. Дьо Гол надделява, след което създава Петата република и става първият й президент. Обявена е независимостта на Алжир и Париж най-после започва да се радва на благоденствие.

То продължава до май 1968 г., когато студентите излизат на масови демонстрации против изостаналата образователна система във Франция. Към тях се присъединяват и работниците, които обявяват всеобща стачка, парализирала страната. Десет месеца по-късно Дьо Гол се оттегля от длъжност, а за президент е избран Жорж Помпиду, впоследствие наследен на поста от Валери Жискар Дестен. Сред проектите, които той осъществява в Париж, е и музеят „Орсе“ (Musee d’Orsay). През 1981 г. на власт идва социалистът Франсоа Митеран, който предприема редица grands travaux (мащабни проекти). Френската национална библиотека (Bibliotheque nationale de France), построена по негова инициатива, е завършена след смъртта му през 1996 г.

През 1995 г. президент става бившият кмет на Париж Жак Ширак, последван от десноцентриста Никола Саркози, който бележи голям успех в отварянето на френските пазари и осъществяването на реформи. Социалистът Бертран Делано, избран за кмет на Париж през 2001 г, обаче остава популярен.