Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (9)

9

Люк Симон закъсняваше. Преоблече се в цивилен елегантен костюм още в участъка и хукна към колата, затягайки в движение възела на вратовръзката си. Подчинените му учудено гледаха след него и се питаха за къде ли се е разбързал наконтеният инспектор.

Той се включи в оживения трафик на парижките улици и хвърли нетърпелив поглед на часовника си. Масата в „Ги Савой“ беше запазена за осем вечерта, но Люк се добра там едва в 8:33 ч. и с бърза крачка последва сервитьора през пълното с посетители помещение. На фона на дискретната джазова музика той зърна Елен, която отмяташе лъскавата си черна коса и нервно прелистваше някакво списание на масата за двама в далечния ъгъл. Нареди на сервитьора да донесе бутилка шампанско и забърза към нея.

— Нека позная — въздъхна тя, докато Люк се настаняваше на малката кръгла маса. — Пак не си успял да се измъкнеш навреме.

— Дойдох по най-бързия начин — оправда се той. — Но нещо изникна в последния момент.

— Както винаги. Работата е с предимство дори и на годишнината от сватбата ти.

— Самоубийците не ги е грижа за личните ни планове — отбеляза Люк, усещайки как познатата бариера на напрежение отново се издига помежду им. Това чувство му беше отдавна познато. — А, ето го и шампанското! — пресилено бодро се усмихна той, извърнал глава към приближаващия се сервитьор.

Изчакаха мълчаливо ритуала по отварянето на бутилката и разливането на пенливата течност. Сервитьорът постави виното в сребърна шампаниера с лед и се отдалечи.

— Ами… честита годишнина — вдигна чашата си Люк и леко я докосна до нейната.

Тя го гледаше и мълчеше. Нещата очевидно вървяха на зле. Той се засуети и измъкна от джоба си малка кутийка.

— Донесох ти подарък. Хайде, отвори го.

Елен се поколеба за миг, преди дългите й тънки пръсти да свалят опаковката.

— Картие? — вдигна вежди тя, отваряйки капачето.

— Знам, че винаги си го искала — промърмори той, следейки внимателно изражението на красивото й лице.

Тя прибра златния часовник обратно в кутийката и я хвърли на масата.

— Много е красив, но не е за мен.

— Какво искаш да кажеш? Как така не е за теб?

Тя тъжно поклати глава.

— Дай го на следващата.

Лицето му потъмня.

— Какво говориш, Елен?

— Искам да сложа край на този брак, Люк — сведе очи тя. — Не мога повече.

Той дълго мълча. Шампанското пускаше мехурчета в недокоснатите чаши.

— Знам, че напоследък нещата излязоха от контрол — въздъхна най-сетне Люк. — Но мога да ти обещая, че скоро всичко ще се оправи. Наистина ще се оправи, Елен!

— Четири години слушам все същото. Нищо няма да се оправи.

— Но… Но аз те обичам. Нима това няма значение за теб?

— Срещнах друг човек.

— О, така ли? Избрала си най-подходящия момент да ми го кажеш!

— Съжалявам. Опитвах и преди, но твърде рядко те виждам. Трябваше да си определим среща, за да можем да поговорим.

— Значи си имаш друг, така ли? — направи гримаса той. — И кой е мръсникът, ако смея да попитам?

Тя не отговори.

— Попитах те кой е мръсникът! — изкрещя той и стовари юмрук върху масата. Чашата му се преобърна и с трясък се разби на пода. Заведението утихна, посетителите започнаха да се обръщат.

— Браво, сега му е времето за един хубав скандал.

Към масата пристъпи сервитьор с намръщена физиономия.

— Мосю, ще ви помоля да запазите…

— Изчезвай! — изръмжа през стиснати зъби Люк. — Иначе ще те изхвърля през шибания прозорец!

Сервитьорът бързо се отдалечи и отиде да шепне нещо на управителя, който мрачно наблюдаваше сцената.

— Ето, виждаш ли? Винаги става така. Това е твоята реакция.

— Може би все пак ще ми кажеш с кого се чукаш, докато аз съм затънал до гуша в кръв и мръсотии!

Той си даваше ясна сметка, че подобно поведение само влошава нещата, стисна зъби и си заповяда: Запази спокойствие, да те вземат мътните!

— Не го познаваш. Ти живееш в компанията на ченгета, мошеници, убийци и мъртъвци.

— Такава ми е работата, Елен.

Една сълза се плъзна по съвършено оформената й скула.

— Да, такава ти е работата, такъв е животът ти — изхълца Елен. — Може би затова говориш само за смърт.

— Но ти знаеше с какво се занимавам, когато се срещнахме. Аз съм ченге и върша всичко, което вършат ченгетата. Какво се е променило?

Люк замълча, опитвайки се да овладее поредния гневен изблик.

— Аз се промених. Мислех, че ще свикна. Надявах се, че ще мога да живея в очакване и тревога, да прогоня ужасната мисъл, че някой ден ще се прибереш в ковчег. Но не мога повече, Люк! Не мога да дишам! Искам отново да се почувствам жива!

— Той ли те кара да се чувстваш жива?

— Той поне не предизвиква у мен гадното чувство, че умирам бавно! — избухна Елен, избърса сълзите си и добави: — Искам нормален живот, нищо повече!

— Ами ако зарежа всичко? — тихо попита Люк и взе ръката й. — Ако стана отново обикновен човек? Мога да си подам оставката и да потърся нещо друго.

— Какво по-точно?

Люк объркано млъкна, питайки се какво, по дяволите, би могъл да прави, ако зареже полицейската професия.

— Не знам — съкрушено призна той.

Елен поклати глава и рязко дръпна ръката си.

— Ти си се родил ченге, Люк. Всяка друга работа ще ти бъде противна. А мен ще ме намразиш, защото съм те лишила от това, което най-много обичаш на този свят.

Той замълча. Дълбоко в душата си усещаше, че е права. Беше я пренебрегвал и сега си плащаше.

— А какво ще кажеш, ако си взема отпуск? Да речем месец или повече? Ще заминем някъде, например във Виена. Винаги си мечтала да видиш Виена. Ще ходим на опера, ще се возим на гондола…

— Гондолите са във Венеция — поправи го тя.

— В такъв случай ще отидем и във Венеция.

— Късно е, Люк — въздъхна тя. — Какво ще се получи, дори и да се съглася? След месец всичко ще започне отначало.

— Не можеш ли да ми дадеш още един шанс? — промълви той. — Ще опитам да се променя. Имам сили за това, повярвай ми.

— Късно е — изхлипа тя и сведе поглед към покривката. — Тази вечер няма да се прибера с теб, Люк.