Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (18)

18

Монпелие, Южна Франция

— Марк, подай ми отвертката… Чуваш ли, Марк? Къде изчезна бе, заплес? — Зарязвайки висящите във всички посоки жици, електротехникът слезе от стълбата и започна да се оглежда. — Този малък нещастник никога няма да научи занаята! Къде ли се е запилял?

Хлапето му създаваше проблеми и той дълбоко съжаляваше, че го взе на работа. Но Натали, снахата, никога нямаше да разбере, че синчето й бе същият загубеняк като баща си.

— Ела да видиш нещо, чичо Ришар! — извика хлапакът и гласът му отекна в тесния бетонен коридор. Електротехникът остави инструментите, избърса ръце в работния комбинезон и тръгна по посока на гласа. В дъното на коридора тъмнееше неголяма ниша. Зад отворената метална врата видя каменни стъпала, спускащи се надолу.

— Какво правиш там, да те вземат мътните? — надникна в дупката Ришар.

— Ела, ела! — отвърна възбуденият глас на момчето. — Много е странно!

Ришар въздъхна и заслиза по стълбите. Не след дълго се озова в обширно подземие с каменни колони.

— Какво толкова? — изръмжа той. — Мазе като мазе. Хайде, идвай! Не е позволено да се мотаеш тук.

— Добре де, но първо виж това — отвърна младият Марк и насочи фенерчето си към някакви железни клетки, смътно проблясващи в мрака. От стената зад тях стърчаха големи метални халки, под които имаше метални маси.

— Хайде, изчезвай оттук!

— Какво е това според теб?

— Откъде да знам? Сигурно са кучешки клетки.

— Никой не държи кучета в мазе — поклати глава Марк и сбърчи нос от силната миризма на дезинфектанти, която идваше от далечния ъгъл. Фенерчето освети отвора към канализацията в пода.

— Мърдай, момче — изръмжа Ришар. — Бавиш ме и ще закъснея за следващата поръчка.

— Чакай малко — отвърна момчето и се наведе да вдигне нещо лъскаво, попаднало под лъча на фенерчето.

Ришар се приближи, хвана ръката му и го повлече към стълбите.

— Виж какво ще ти кажа, момко! Упражнявам този занаят още отпреди да си се родил и знам едно: ако искаш да си запазиш хляба, трябва да си гледаш работата и да си държиш устата затворена! Ясно ли ти е?

— Ясно ми е — кимна момчето. — Но…

— Няма „но“! Ела да ми помогнеш с проклетото осветление!