Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (30)

30

Шест месеца по-рано, близо до Монсегюр, Южна Франция

Ана Манцини беше крайно недоволна от ситуацията, в която се бе озовала. Кой би допуснал, че авторката на два изключителни труда по средновековна история и уважавана преподавателка в университета на Флоренция ще се държи по един толкова импулсивен и идиотски романтичен начин? Как бе възможно да напусне престижната и добре платена работа, за да наеме вила, при това много скъпа, в Южна Франция, и да се отдаде на несигурната професия на начинаеща писателка? Това влизаше в пълно противоречие с досегашното й умерено и подчинено на логиката поведение, с което беше известна сред студентите и колегите си преподаватели. И още по-лошо — бе избрала една съвсем уединена къща в планинската местност Лангедок, надявайки се, че самотата ще даде тласък на въображението й.

Но не стана така. Вече два месеца беше тук, а резултатът от уединението бяха само няколко изречения. В началото беше твърдо решена да бъде сама, без да поддържа контакти с други хора. Но в последно време започна да цени вниманието на местните учени и интелектуалци, които бяха установили с удоволствие и огромна изненада, че авторката на „Един кръстоносен поход, забравен от историята“ и „Катарите: истинските еретици“, живее в провинцията, само на няколко километра от тях. След месеци на скука и самота Ана охотно се сближи с художничката Анжелик Монтел, която от своя страна я запозна с кръг интересни хора. Това беше причината, поради която реши да покани новите си приятели на официална вечеря.

Докато чакаше гостите, тя отново си спомни думите на Анжелик, изречени преди два дни по телефона:

— Знаеш ли, Ана, според мен вдъхновението ти убягва, защото имаш нужда от мъж. Единствено любовта ще ти помогне да отключиш творческите си способности. Искам да доведа един добър приятел на твоята вечеря. Казва се доктор Едуар Льогран — изключително привлекателен, умен и образован мъж, който на всичкото отгоре е и ерген.

— Защо искаш да ми го прехвърлиш, след като е толкова умен и привлекателен? — попита с усмивка Ана.

— Защото ми е братовчед, хитрушо такава! — отвърна с весел смях Анжелик. — Разведен отскоро, той е абсолютно загубен без жена. Има фигура на атлет, въпреки че е на четирийсет и девет, с шест години по-голям от теб. Висок, с черна коса, секси, изключително изтънчен…

— В такъв случай го доведи, изгарям от нетърпение да ни запознаеш — отвърна Ана, а наум добави: Последното нещо, от което имам нужда сега, е мъж.

На вечерята присъстваха осем души. Анжелик ловко направи така, че да настани доктор Льогран непосредствено до Ана, която седеше начело на масата. Преценката й се оказа абсолютно точна: той беше изключително красив и очарователен мъж, с посребрени скули, облечен в добре ушит костюм.

Разговорът се завъртя около изложбата на модерното изкуство в Ница, която повечето от гостите вече бяха посетили. После всички проявиха интерес към новата й книга.

— Моля ви, не желая да говоря на тази тема — размаха ръце Ана. — В момента съм в дълбока творческа дупка, което вероятно се дължи на факта, че за пръв път в живота си искам да напиша роман.

— Роман? — оживиха се гостите. — На каква тема?

— Една загадъчна история за катарите — отвърна с въздишка Ана. — Проблемът е, че трудно изграждам образите на основните участници в нея.

— В такъв случай имаш голям късмет, защото до теб седи човек, който може да ти помогне — дяволито подхвърли Анжелик. — Доктор Льогран е прочут психиатър и може да се справи с всякакви психически проблеми.

— Ана няма психически проблем — засмя се Льогран. — Талантливите хора често страдат от временна загуба на вдъхновение. Дори великият композитор Рахманинов е бил принуден да се подложи на хипноза, за да възстанови творческите си сили и да създаде най-големите си творби.

— Благодаря, доктор Льогран — усмихна се Ана. — Вашата аналогия е твърде ласкателна, но аз не съм Рахманинов.

— Наричайте ме Едуар, моля. Аз обаче съм убеден, че вие действително притежавате талант. Мисля, че мога да ви помогна, особено ако героите на бъдещата ви книга проявяват интерес към мистиката и готиката…

— Доктор Льогран е директор на института „Льогран“ — обясни мадам Шаброл, преподавателка по музика в Кан.

— Институт „Льогран“? — сбърчи вежди Ана.

— Психиатрична клиника — уточни Анжелик. — Едуар, нима имаш предвид онзи странен човек, за когото ми разказа преди време?

— Един от най-интересните ни пациенти — кимна Льогран. — Вече пет години е при нас, казва се Клаус Райнфелд.

— Звучи ми като Ренфийлд от историята за Дракула — отбеляза Ана.

— Забележката ви е уместна, въпреки че все още не съм го виждал да яде мухи — отвърна психиатърът и всички се разсмяха. — Но той наистина е интересен случай. Дълбоко суеверен, истински религиозен фанатик. Открил го един селски свещеник недалеч оттук. Цялото му тяло е покрито с белези от рани, които сам си е причинил. Непрекъснато бърбори за демони и ангели и си въобразява, че е в Ада. Понякога и в Рая, разбира се… Рецитира на латински и демонстрира мания към безсмислени серии от числа, с които изписва стените на килията си.

— Но защо му давате средства за писане, доктор Льогран? — попита мадам Шаброл. — Не е ли опасно?

— Вече не му даваме, но той продължава да пише числата — въздъхна Льогран, поколеба са за миг и добави: — Със собствената си кръв, урина или изпражнения.

С изключение на Ана, всички около масата изглеждаха шокирани и отвратени.

— Явно този човек е много нещастен — отбеляза тя.

— Сигурно е така — кимна докторът.

— Но защо проявява желание да се обезобразява, Едуар? — сбърчи нос Анжелик. — Това е ужасно!

— Райнфелд демонстрира стереотипно поведение — отвърна Льогран. — Ще рече, че страда от болест, която наричаме обсесивно-компулсивно разстройство. Тя се предизвиква от хроничен стрес и фрустрация. В неговия случай става въпрос за някакво дългогодишно и напълно безплодно търсене.

— На какво? — любопитно го погледна Ана.

— Не сме много сигурни — сви рамене Льогран. — Изглежда обсебен от търсенето на скрито съкровище или на някаква тайна. Често срещана мания сред психичноболните. — На лицето му се появи усмивка. — През годините сме се грижили за доста търсачи на съкровища. Да не говорим за, общо взето, постоянния брой христосовци, наполеоновци и хитлеровци. Страхувам се, че тези хора не проявяват особена изобретателност в избора на самозаблудите си.

— Изгубено съкровище — промълви сякаш на себе си Ана, вдигна глава и замислено добави: — А вие казвате, че този човек е бил открит недалеч оттук?

— Не можете ли да му помогнете, Едуар? — попита Анжелик.

— Опитахме се — поклати глава Льогран. — Когато дойде при нас, го подложихме на психоанализа и трудова терапия. Дадохме му тетрадка, в която да записва своите сънища и кошмари. Но бързо открихме, че страниците са изпълнени с безсмислици. След известно време състоянието му се влоши и той отново започна да се самонаранява. Наложи се да му отнемем тетрадката и химикалката и да увеличим дозата на успокоителните. Страхувам се, че оттогава състоянието му продължава да се влошава и той потъва още по-дълбоко в това, което не бих нарекъл другояче освен лудост.

— Какъв ужас! — въздъхна Ана.

— Но вие винаги сте добре дошла в нашата скромна клиника — дари я с очарователната си усмивка Льогран. — Ако смятате, че една среща с Райнфелд ще помогне на вдъхновението ви, готов съм да я уредя, разбира се, в присъствието на охрана. При него не идва никой. Кой знае, може би едно посещение ще му се отрази добре.