Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (13)

13

Робърта се добра до ситроена и хвърли бърз поглед през рамо. Очакваше всеки миг Мишел Зарди да изскочи от блока и да се втурне след нея. Беше нервна, ръцете й трепереха и дълго време не успяваха да пъхнат ключа в ключалката.

В крайна сметка подкара колата и се насочи към дома си. Извади мобилния си телефон и набра 17.

— Искам да съобщя за опит за убийство — каза тя на дежурния полицай. — В жилището ми има труп.

Продиктува адреса с прекъсващ от напрежение глас, шофирайки с една ръка.

Десет минути по-късно спря пред дома си, почти едновременно с линейката и патрулната кола. Начело на униформените беше цивилен инспектор на около трийсет и пет години.

— Аз съм инспектор Люк Симон — представи се той и заби очи в лицето й. — Вие ли съобщихте за инцидента?

— Да.

— Казвате се Робърта Райдър, американска гражданка. Имате ли документи за самоличност?

— Разбира се. — Робърта извади от чантичката си паспорта с работната виза.

Симон му хвърли един поглед и го върна обратно.

— Тук пише доктор — отбеляза той. — Може би по медицина?

— Не, аз съм биолог.

— Ясно. А сега ще ви помоля да ни покажете местопрестъплението.

Тръгнаха нагоре по стръмното стълбище. Радиостанциите на полицаите тихо пропукваха. Симон беше пръв, мрачно стиснал устни. След него вървеше Робърта, следвана от половин дузина полицаи и екипът на бърза помощ, начело със съдебния лекар с голяма чанта в ръка.

Тя започна да разказва подробностите, без да отделя поглед от зелените очи на инспектора.

— … После той падна и се наръга на ножа… Беше едър и тежък, острието потъна дълбоко в него…

— По-късно ще вземем пълните ви показания — нетърпеливо я прекъсна Симон. — Горе има ли някой друг?

— Не. Само той.

— Той?

— То — нетърпеливо се поправи Робърта. — Имам предвид тялото.

— Оставила сте го без надзор? — вдигна вежди инспекторът. — Къде бяхте?

— При един приятел — отвърна тя и неволно се намръщи.

— Наистина ли? Добре, по-късно ще поговорим за това. Нека първо да видим трупа.

Спряха пред вратата. Робърта отключи и се дръпна встрани.

— Нали нямате нищо против, ако остана навън? — попита тя и безсилно се облегна на стената.

— Къде е тялото?

— В антрето, точно срещу вратата.

Полицаите влязоха в апартамента, следвани от медицинския екип. Един от униформените остана на площадката с нея.

Секунди по-късно Симон се появи обратно с гневно и едновременно с това загрижено лице.

— Сигурна ли сте, че това е вашият апартамент? — попита той.

— Разбира се. Защо питате?

— Вземате ли някакви лекарства? Страдате ли от загуба на паметта, епилепсия или друго психическо заболяване? Употребявате ли наркотици или алкохол?

— Какво говорите? — смаяно го погледна Робърта. — Разбира се, че не!

— В такъв случай ми дължите обяснение! — изръмжа той, хвана я за ръката и я бутна пред себе си. Робърта влезе в антрето и зяпна от изненада.

Подът беше празен и чист. Трупът го нямаше.

— Чакам обяснение! — натъртено рече Симон.

— Може би е изпълзял навън — объркано прошепна тя. Да бе, как не! И на всичкото отгоре е почистил кървавата следа след себе си! Разтърка очи, главата й се замая.

— Напразното разкарване на полицията е сериозно нарушение! — рязко се обърна Симон и заби тежък поглед в лицето й. — Нали разбирате, че веднага мога да ви арестувам?

— Имаше труп, повярвайте ми! Не си измислям, беше тук, на пода!

— Хм — въздъхна инспекторът и се обърна към един от униформените полицаи: — Иди да ми вземеш едно кафе. — После отново насочи вниманието си към Робърта, а на лицето му изплува насмешлива усмивка. — Къде се е дянало тялото? Дали не е в тоалетната с днешния брой на „Монд“ в ръце?

— Много бих искала да имам отговор на този въпрос — объркано отвърна младата жена. — Но то беше тук, на пода!

— Претърсете апартамента! — заповяда на колегите си Симон. — Разпитайте и съседите, може би са чули нещо.

Агентите се пръснаха из жилището, а Робърта не пропусна да отбележи враждебните погледи, които й хвърляха някои от тях.

— Твърдите, че ви е нападнал едър мъж, нали така? — поинтересува се Симон.

— Да.

— Но вие не сте ранена, въпреки че е държал нож?

— Не, не съм! — заекна от възмущение тя.

— И искате да повярвам, че жена с вашия ръст — някъде около метър и шейсет и пет — е успяла да убие як и въоръжен бандит, и то без дори да бъде одраскана?

— Чакайте, чакайте! Не съм казала, че съм го убила! Той сам се набучи на ножа!

— А какво е търсил тук?

— Какво търсят престъпниците в чужди апартаменти? Явно е искал да ме обере. Лабораторията ми е тотално разбита.

— Лабораторията ли?

— Разбира се. Вижте сам — всичко е преобърнато с краката нагоре!

След тези думи инспекторът бутна вратата на спалнята и тя замръзна на място. Лабораторията беше подредена и чиста, всичко беше на мястото си. По пода нямаше разпилени документи, чекмеджетата бяха прибрани. Полудявам ли, господи? — отчаяно се запита Робърта.

— Много подреден крадец — констатира Симон. — Иска ми се всички да бяха такива.

От вратата надникна един от униформените полицаи.

— Инспекторе, съседите на етажа са си били у дома през целия следобед, но не са чули нищо — съобщи той.

Симон само изсумтя, огледа се и грабна лист хартия от бюрото.

— Какво е това? — прониза я той с поглед. — „Биологическите аспекти на науката алхимия“.

— Казах ви, че се занимавам с научна работа — заекна Робърта.

— Значи алхимията вече е наука, а? Това означава ли, че превръщате желязото в злато?

— О, я стига!

— Може би сте открили формула, с чиято помощ изчезват разни неща — каза той, хвърли листа обратно и започна да обикаля лабораторията. — Какво има тук?

Преди Робърта да успее да го спре, Симон отвори вратите към стъклениците с мухите и стреснато отстъпи назад.

— Каква е тази гадост?!

— Част от моите изследвания — отвърна тя.

— Мухите разнасят зарази, мадам! — обади се съдебният лекар, който незабелязано се беше изправил на прага и бърчеше нос. Зад него се появиха полицаите, приключили с претърсването на апартамента.

— Нищо — обяви един от тях и хвърли враждебен поглед към Робърта.

— Кафето ви, инспекторе — пристъпи напред един от колегите му.

— Слава богу! — Симон грабна картонената чаша от ръцете му и отпи голяма глътка. Кафето беше единствената напитка, която облекчаваше хроничното му главоболие. Нуждаеше се от почивка и здрав сън. През изминалата нощ изобщо не беше мигнал.

— Знам, че нещата изглеждат странни — започна с неестествено висок глас Робърта и бързо усети, че жестикулира повече от необходимото. — Но отново искам да повторя, че…

— Омъжена ли сте? — рязко я прекъсна Симон. — Имате ли приятел?

— Не. Преди време имах приятел, но… Всъщност какво общо има това?

— Може би сте разстроена от раздялата? — подхвърли инспекторът. — Може би сте изпаднали в стрес… — Каква ирония, въздъхна той, спомнил си за снощния разрив с Елен.

— Смятате, че преживявам нервна криза, така ли? Дребната женица не е в състояние да се справя с мъжете, а?

Той само сви рамене.

— Какви са тези въпроси, по дяволите? — премина в настъпление тя. — Как се казва началникът ви?

— Трябва да бъдете по-внимателна, мадам. Не забравяйте, че сте извършили сериозно нарушение.

— Моля да ме изслушате. Според мен се планира още едно убийство. Жертвата ще бъде англичанин…

— О, така ли? Кой го планира?

— Не знам кой! Вероятно хората, които се опитаха да убият мен.

— Ако наистина е така, английският джентълмен едва ли се намира в сериозна опасност — отбеляза Симон, а на слабото му лице се изписа презрение. — Случайно да знаете кой е той? Може би приятелят, който ви е почерпил с чай, докато въображаемият труп се е изнасял от апартамента ви?

— Боже мой! — простена с отчаяна усмивка Робърта. — Моля ви, кажете ми, че не сте толкова тъп!

— Доктор Райдър, предупреждавам ви, че ще ви арестувам, ако продължавате в този дух! Ще ви затворя в килия, ще запечатам жилището ви и няма да ви пусна, докато криминалистите не го преровят из основи! — Симон захвърли празната чаша и заплашително пристъпи към нея. Лицето му беше почервеняло от гняв и тя уплашено отстъпи. — Ще поискам да бъдете прегледана от полицейски лекар, а после ще ви изпратя на пълно психиатрично изследване! Ще се обърна и към Интерпол да проверят банковите ви сметки или, казано иначе, ще разпоря хастара на целия ви жалък живот! Това ли искате?

Гърбът на Робърта опря в стената. Носът му беше на сантиметър от нейния, в зелените му очи пламтеше ярост.

— Бъдете уверена, че точно това ще ви се случи! — изръмжа той.

Полицаите го гледаха смаяно. Лекарят пристъпи към него и леко го докосна по рамото. Напрежението спадна, Симон бавно се отдалечи.

— Хайде, направи го! — изкрещя извън себе си тя. — Арестувай ме, заключи ме в проклетата си килия! Но аз имам доказателства и зная кой стои зад всичко това!

— Искате да бъдете звезда в собствения си филм, а? — мрачно я изгледа Симон. — Сигурен съм, че много ще ви хареса, но нямам намерение да ви доставя това удоволствие! Достатъчно видях тук! Изчезващи трупове, стъкленици с мухи, алхимия, заговори за убийство. Съжалявам, доктор Райдър, но полицията не предлага грижи на жадни за внимание откачалки! — Пръстът му предупредително се вдигна. — Смятайте се за предупредена и не го правете отново, ясно? Да тръгваме — подкани останалите той и екипът му побърза да изчезне. Робърта остана сама в антрето.

Няколко секунди тя не беше в състояние да помръдне от смайване, заковала поглед във вратата, заслушана в заглъхващия тропот на полицаите надолу по стълбите. Още не можеше да повярва на случилото се. Ами сега?

Довечера ще се погрижим за БХ. Тя не знаеше какво е участието му в тази история, но беше длъжна да го предупреди. Почти не го познаваше, но ченгетата явно не приеха ситуацията сериозно. Трябваше да се свърже с Бен Хоуп и да му разкаже всичко, независимо че и тя не разбираше какво става.

Беше хвърлила визитната му картичка в кошчето за отпадъци, защото нямаше намерение да го търси. Слава богу, че не я беше прекарала през машината за унищожаване на документи. Изтича до бюрото, грабна кошчето и го обърна. На пода се изсипаха смачкани листове хартия, обелки от портокал и кутийка от безалкохолно. Картичката лежеше точно под нея, изцапана с кафяви петна от кока-кола. Извади мобилния си телефон, набра номера и го притисна към ухото си.

Нещо щракна и в мембраната прозвуча мъжки глас.

— Ало, Бен? — започна тя припряно, но после осъзна, че гласът насреща беше механичен запис. „Здравейте, свързахте се с гласовата поща на «Ориндж». За съжаление абонатът не може да разговаря с вас…“