Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (36)

36

Институт „Льогран“, три месеца по-рано

— О, по дяволите! Той пак го е направил, Жул!

Стаята на Клаус Райнфелд беше оплескана с кръв. Двамата санитари се втурнаха в квадратното помещение. Обитателят й ги погледна като дете, което са хванали в забранена игра. На сбръчканото му лице изплува виновна усмивка. Оказа се, че си е избил още два зъба, за да разтвори отново грозната рана, която зееше под разкъсаната пижама на гърдите му.

— Май отново е време да ти увеличим дозата — промърмори дежурният санитар, докато го извеждаха от стаята, след което се обърна към помощника си: — Извикай чистачите и една сестра да му направи инжекция с диазепам. После ще го преоблечем в чисти дрехи. И виж дали са му изрязани ноктите. След два часа има посещение.

— Пак ли онази италианка?

Пациентът наостри уши.

— Ана! — пропя той. — Ана, Ана… Тя е моя приятелка! — Извърна се и изстреля една храчка към санитарите. — А вас ви мразя!

Два часа по-късно укротеният Клаус Райнфелд седеше в обезопасената стая за посетители на института „Льогран“. Тук се провеждаха срещите на сравнително по-кротките пациенти с техните близки, които обаче не оставаха без надзор. Обзавеждането се изчерпваше с гола маса и два стола, здраво завинтени в пода. От двете страни на Райнфелд стояха двама санитари, а сестрата чакаше в ъгъла със спринцовка в ръка. Шефът на клиниката доктор Льогран наблюдаваше сцената зад двустранното огледало.

Райнфелд беше облечен в нова пижама и чист халат, заменили окървавените дрехи. Новата дупка в зъбите му беше почистена и дезинфекцирана, а доброто му настроение се дължеше както на психотропните лекарства в кръвта, така и на успокоително въздействие на новата му приятелка Ана Манцини. В ръцете си стискаше малка тетрадка — най-ценното му притежание.

Един от санитарите въведе посетителката. Стерилната атмосфера на помещението моментално се изпълни с живото й присъствие и уханието на парфюма й. Лицето на Райнфелд светна.

— Здравей, Клаус — поздрави с усмивка Ана и седна на голата маса срещу него. — Как си днес?

Санитарите за пореден път се учудиха на промяната у този труден и вечно възбуден пациент, който ставаше кротък като агънце в присъствието на красивата италианка. Тя излъчваше особено спокойствие, говореше му приятелски, без да издава стресиращи заповеди. Отначало той дълго мълчеше, леко поклащайки се на стола с полуспуснати клепачи. Дългата му костелива ръка лежеше върху нейната. Санитарите бяха против физическия контакт между двамата, но Ана ги помоли да не предприемат нищо и това постепенно се превърна в нещо като ритуал.

Когато изобщо отваряше уста, Райнфелд започваше да сипе обичайните латински безсмислици, броеше на пръсти и изричаше странни съчетания от букви и цифри. Но понякога, умело подтикнат от своята гостенка, той говореше нормално и започваше да обяснява какво не могат да разберат пазачите наоколо. Правеше го тихо, почти шепнешком, като фразите му често преминаваха в неразбрано бръщолевене и дълги паузи. Ана слушаше и се усмихваше, без да издава никакви признаци на нетърпение. Пациентът видимо се отпускаше, а персоналът възприемаше посещенията й като важна и полезна част от неговото лечение.

Петото по ред посещение не се отличаваше с нищо особено. Райнфелд седеше кротко, едната му ръка лежеше върху нейната, а другата стискаше тетрадката. От устата му се сипеха обичайните словосъчетания от букви и цифри, изричани с тих и дрезгав глас:

— Н-6, Е-4, И-26, А-11, Е-15…

— Какво се опитваш да ни кажеш, Клаус? — внимателно попита Ана.

Доктор Льогран наблюдаваше сцената намръщено. Погледна часовника си, стана и бутна вратата на стаята за посетители.

— Ана, много се радвам да ви видя — любезно се усмихна той, след което се обърна към санитарите: — Достатъчно за днес. Нека не уморяваме нашия пациент.

При вида на Льогран Райнфелд нададе вик на ужас и скри лице между костеливите си длани. Тялото му се свлече на пода и докато Ана ставаше от стола, той сграбчи глезените й. Санитарите бързо го дръпнаха и го повлякоха към изхода. Ана гледаше след тях с тъжна усмивка.

— Защо той толкова много се страхува от вас, Едуар? — попита тя, след като двамата излязоха в коридора.

— Не знам, Ана — отвърна с усмивка психиатърът. — Практически ние не знаем нищо за миналото на Клаус. Отношението му към мен може би се дължи на някакви травмиращи спомени. Възможно е да му напомням за някой друг, който му е причинил болка. Строг баща, жестоки роднини… Това е често срещано явление.

— Разбирам — въздъхна тя. — Може би това е обяснението.

— Ана, мисля, че… Всъщност свободна ли сте довечера? Искам да ви поканя на вечеря. В Монпелие има един рибен ресторант, в който приготвят страхотен костур. Какво ще кажете? — Пръстите му леко докоснаха ръката й. — Мога да мина да ви взема някъде около седем.

— Вече ви казах, Едуар — дръпна ръката си тя. — Все още не съм готова за подобни вечери. Нека я отложим за друг път.

— Съжалявам — промълви той и побърза да отдръпне ръката си. — Моля да ме извините.

Изправен до прозореца, доктор Льогран гледаше как Ана излиза от сградата и се качва в своята алфа ромео. Тази жена го отблъскваше вече за трети път. Нима нещо в мен не е наред? — мрачно въздъхна той. Но ако е така, защо другите жени реагират нормално? Ана явно не искаше да я докосва и потръпваше при всеки контакт, но в същото време позволяваше на онзи смахнат да държи ръката й в продължение на часове.

Обърна гръб на прозореца и вдигна телефона.

— Полет, провери, моля те, дали доктор Делавен има планиран сеанс с един от нашите пациенти. Става въпрос за Клаус Райнфелд. Има ли? Добре. Обади му се и кажи, че днес ще го заместя аз… Да, точно така. Благодаря ти, Полет.

Озовал се обратно в стаята си, Райнфелд мислеше за Ана и щастливо си тананикаше. Навън издрънкаха ключове, вратата рязко се отвори.

— Оставете ни сами! — заповяда познат мъжки глас и Райнфелд уплашено се сви. Доктор Льогран бавно влезе и затвори вратата след себе си.

Пациентът уплашено се сви в ъгъла, а докторът се наведе над него и усмихнато промълви:

— Здравей, Клаус.

Кракът му се отметна назад и потъна в корема на Райнфелд. Последва серия от ритници. Превит на две, Райнфелд безпомощно стенеше и се молеше на Бог да го прибере.