Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (28)

28

Топлата вода се стичаше по главата й и капеше във ваната. Пяната около отточната розетка беше оцветена в розово от кръвта, която Бен отмиваше от косата й.

— Ох!

— Извинявай, но тук-там има засъхнали парченца.

— Не искам дори да те слушам, Бен.

Той окачи подвижния душ на куката и изстиска в шепата си още шампоан.

Тя вече беше по-спокойна. Гаденето й премина, ръцете й престанаха да треперят. Докосването на пръстите му беше учудващо нежно, тя усещаше топлината на тялото му, притиснато в гърба й, докато отмиваше пяната от косата и врата й.

— Мисля, че вече си чиста.

— Благодаря — прошепна тя и уви с кърпа мократа си коса.

Бен й подаде чиста риза и излезе от банята, оставяйки я на спокойствие да се изкъпе. Докато тя беше под душа, той бързо разглоби браунинга, почисти го и отново го сглоби. Извършваше автоматично привичните за него движения, а мислите му бягаха надалеч. Беше наясно, че не е честно да крие повече истината от нея.

Тя излезе от банята, завързала на талията си прекалено широката риза. Дългата й медночервена коса бе все още влажна и блестеше. Бен й подаде чаша вино и попита:

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Робърта… Мисля, че трябва да научиш някои неща. Не искам да си мислиш, че… че имаш причини да се страхуваш от мен.

Тя седна, отпи глътка вино и изслуша разказа му със сведени към пода очи. Бен й разказа за Феърфакс и за молбата му да спаси умиращото момиченце.

— В общи линии това е всичко, което знам — разпери ръце той и внимателно зачака реакцията й.

Тя помълча известно време, лицето й беше замислено.

— С това ли се занимаваш, Бен? Спасяваш деца?

Гласът й прозвуча меко.

— Да, главно деца. Опитвам се да ги спасявам, но понякога… — Остави изречението недовършено и погледна часовника си. — Късно е, трябва да поспиш.

Тази нощ той й отстъпи леглото си и легна на пода в съседната стая. На разсъмване тя се събуди от стъпките му, стана от леглото и отвори вратата, сънливо разтърквайки очи. Бен съсредоточено подреждаше багажа си в избелялата войнишка раница.

— Какво става?

— Напускам Париж.

— Ти напускаш Париж? Ами аз?

— Нима искаш да останеш с мен след всичко, което се случи снощи?

— Искам, разбира се — тръсна глава тя. — Къде отиваме?

— На юг — отвърна той и внимателно прибра дневника на Фулканели в раницата. Съжали, че няма време да го изчете докрай.

— Първо трябва да се отбия в апартамента си, Бен.

— Изключено — поклати глава той.

— Трябва!

— Защо? Ако се нуждаеш от дрехи, няма проблем — ще ти купим всичко необходимо.

— Не, става въпрос за нещо друго. Тези хора, които ни преследват… Ако отново влязат в апартамента ми, положително ще открият тефтерчето ми. А в него са адресите на всичките ми близки в Щатите. Не искам да им направят нещо лошо, опитвайки се да стигнат до мен.

Предната вечер, влизайки в полицейското управление, Люк Симон го бе оприличил на разбунен кошер. Причината беше стрелбата край реката. Тежките престъпления бяха нещо обикновено в Париж, просто част от живота. Но когато са убити двама полицаи, а край брега на Сена се търкалят още пет обезобразени трупа, намесата на полицията придобива друг, по-личен характер.

На бюрото го чакаше кафяв плик, който съдържаше заключенията от графологичната експертиза. В предсмъртното писмо на Мишел Зарди били открити несъответствия с мострите, взети от апартамента му: списъци с покупки, напомнящи бележки, и недовършено писмо до майка му. Почеркът бил близък до оригинала, но предсмъртното писмо несъмнено било фалшификация. А фалшивото предсмъртно писмо винаги сочи в една-единствена посока, особено след като вече се знаеше, че жертвата не е натиснала спусъка.

Това означаваше само едно: Люк бе допуснал груба грешка, пренебрегвайки твърденията на доктор Райдър. Може би защото имаше много работа, а на душата му тежеше скорошната раздяла с Елен. Не е лесно да се бориш за една безнадеждна връзка и същевременно да се опитваш да попречиш на хората да се избиват, особено в град като Париж. Двете неща просто бяха несъвместими.

Но нямаше смисъл да си търси оправдания. Беше се издънил, и толкоз. Робърта Райдър бе замесена в нещо и той трябваше да разбере в какво.

Кой беше онзи тип, с когото се появи в нощта на убийството на Зарди? Имаше нещо странно във факта, че са заедно. Мъжът сякаш искаше да й попречи да говори. Не каза ли, че му е годеница? Но те не изглеждаха чак толкова близки. А и няколко часа по-рано Робърта Райдър беше признала, че живее сама.

Макар и неизвестна за Люк, ролята на този човек явно беше важна. Как му беше името? Доколкото си спомняше, той съвсем не остана доволен, когато Райдър го представи. Симон разгърна папката пред себе си. Ето го. Бен Хоуп. Англичанин, въпреки почти безупречния му френски. Налагаше се да го провери. Къде ли бе отседнал? Ще се наложи да претърси апартамента на Райдър. След последния развой на събитията едва ли щеше да има проблем със заповедта за обиск.

В коридора се сблъска с колегата си детектив Бонар, който изглеждаше уморен и мрачен.

— Току-що получих последната информация за престрелката, в която са убити полицаи — каза той.

— Хайде, казвай.

— Открихме свидетел. Един шофьор съобщил за двама души, които избягали от мястото на престрелката горе-долу по времето на инцидента. Мъж и жена, бели. Жената била млада, около трийсет, вероятно червенокоса. Мъжът бил по-възрастен, висок, с руса коса. Според свидетеля жената се опитвала да се изтръгне от ръцете на мъжа и била цялата в кръв.

— Рус мъж и червенокоса жена? — замислено повтори Симон. — Хм… Ранена ли е била жената?

— Вероятно не. Според нас това е същата жена, която пътните полицаи са прибрали, преди да бъдат убити. На задната седалка открихме следи от кръв, но тя се оказа на онзи тип под моста, на когото са му пръснали главата със снайпер.

— Къде е отишла жената?

Бонар безпомощно сви рамене.

— Нямаме представа. Сякаш се е изпарила. Или е избягала сама, или някой й е помогнал да изчезне оттам, и то дяволски бързо, преди нашите да стигнат на местопроизшествието.

— Прекрасно. С какво друго разполагаме?

— Страшна бъркотия — унило въздъхна Бонар. — Две от жертвите са ни познати. Присъди за въоръжен грабеж и други нарушения. Обичайните заподозрени, няма как да ги пропусне човек. Но в момента не знаем дали става въпрос за дрога или за нещо друго.

— Не мисля, че е дрога — поклати глава Симон.

— Има и още нещо — продължи колегата му. — Със сигурност ни липсва още един стрелец. В три от телата са открити деветмилиметрови куршуми. По всичко личи, че са изстреляни от едно и също оръжие: автоматичен браунинг с дълга цев. Това е единственото оръжие, което липсва от сцената.

— Ясно — кимна с пламнала глава Симон.

— За съжаление това не е всичко — продължи Бонар. — От събраните улики става ясно, че тайнственият стрелец с деветмилиметровия пистолет едва ли има нещо общо с обичайната улична измет. Кой може да улучи движещи се мишени от двайсет и пет метра, и то на тъмно? Ти? Аз със сигурност не мога… Оттук следва, че имаме работа със сериозен професионалист!