Скот Мариани
Ръкописът на Фулканели (4)

4

Частният самолет бързо го пренесе от ирландското крайбрежие до графство Съсекс в южната част на страната. Край пистата го очакваше черен ягуар суверен. Мълчаливите безименни мъже в сиви костюми, които го бяха взели от дома му, бързо го вкараха на задната седалка. Той се настани удобно, извади плоската бутилка от джоба си и отпи голяма глътка уиски. В момента, в който я прибра, срещна в огледалцето погледа на униформения шофьор.

Безшумната лимузина плавно отби от пътя и пое по тясна асфалтирана алея, която свършваше пред арка във висока каменна стена. Двете крила от ковано желязо се отвориха автоматично и ягуарът пое по частен път, край който се виждаха малки вили. Бен се обърна да погледне няколко великолепни коня, които препускаха на воля в просторен манеж, ограден с ниска бяла ограда. Пътят минаваше покрай безупречно поддържани градини. В дъното бавно изплува внушителната резиденция, оградена от стройни кипариси. Беше построена в грегориански стил, с широко стълбище към главния вход с класически колони от двете страни.

Бен неволно се запита с какво си вади хляба евентуалният му клиент. Резиденцията пред очите му струваше някъде между четири и пет милиона. По всяка вероятност и тук ще става въпрос за О & О, както при повечето му богати клиенти. В последно време се наблюдаваше бързо разрастване на бизнеса с отвличанията с цел откуп, наричан съкратено О & О. Говореше се, че в някои страни от него се печели повече, отколкото от търговията с хероин.

Ягуарът подмина големия декоративен фонтан и плавно спря пред внушителното стълбище. Бен слезе, без да чака шофьора да му отвори вратата. По стъпалата се спускаше мъж с протегната ръка.

— Аз съм Алекзандър Вилърс, личният асистент на мистър Феърфакс — представи се той. — Разговаряхме по телефона.

Бен кимна и го огледа. Вилърс изглеждаше на около четирийсет и пет. Носеше тъмносин блейзър и скъпа вратовръзка.

— Радвам се, че дойдохте — добави той. — Мистър Феърфакс ви очаква.

Прекосиха просторно мраморно фоайе, изкачиха широко извито стълбище и поеха по дълъг, облицован с тъмна ламперия коридор с много картини и стъклени витрини по стените. Вилърс спря пред една врата и почука.

— Влезте — чу се звучен мъжки глас.

Тежките кадифени завеси на широкия прозорец бяха дръпнати встрани и през оловните стъкла нахлуваше ярка слънчева светлина. Във въздуха се долавяше миризмата на скъпа кожена мебел, примесена с аромат на почистващи препарати.

Иззад широкото писалище се надигна висок слаб мъж в тъмен костюм и бяла, сресана назад коса. Въпреки изправената стойка и стегнатата фигура, е най-малко на седемдесет и пет, прецени Бен.

— Мистър Хоуп, сър — обяви Вилърс и веднага се оттегли. Дъбовата врата тихо хлопна зад гърба му.

Високият белокос мъж пристъпи напред с протегната ръка. Погледът на сивите му очи беше жив и пронизващ.

— Аз съм Себастиан Феърфакс, мистър Хоуп — представи се той. — Много ви благодаря, че веднага приехте да изминете целия този път.

Стиснаха си ръцете и Феърфакс посочи едно от тежките кожени кресла.

— Мога ли да ви предложа питие? — попита той и извади от шкафа до стената кристална гарафа. После видя плоската сребриста бутилка, появила се в ръцете на Бен, и се усмихна. — Виждам, че сте предвидлив човек.

Бен отпи една глътка под внимателния поглед на домакина. Знаеше какво си мислеше старецът.

— Това не пречи на работата ми — каза той и завинти капачката.

— Не се и съмнявам — кимна Феърфакс и се върна на мястото си зад писалището. — Предлагам да говорим по същество.

— Разбира се.

— Вие се занимавате с издирване на изчезнали хора, нали? — подхвърли Феърфакс и стисна устни.

— Опитвам се — отвърна Бен.

— Искам да издирите една личност, която е важна за мен — продължи Феърфакс. — Това е работа за специалист, а вашите препоръки са впечатляващи.

— Продължавайте.

— Издирвам човек на име Фулканели. Трябва да го открия на всяка цена и затова ми трябва професионалист като вас.

— Фулканели — бавно повтори Бен. — Този човек няма ли малко име?

— Фулканели е псевдоним. Никой не знае истинското му име.

— И това е нещо — хладно се усмихна Бен. — Да разбирам ли, че въпросната личност не фигурира сред близките ви приятели и не е член на семейството ви? Обикновено клиентите ми познават хората, които искат да бъдат издирени.

— Прав сте, той не ми е близък — кимна Феърфакс.

— Каква е връзката тогава? За какво го търсите? Откраднал ли е нещо от вас? Ако е така, това е работа за полицията, а не за мен.

— Нищо подобно — махна с ръка Феърфакс. — Не изпитвам лоши чувства към Фулканели, напротив, той означава много за мен.

— Добре — кимна Бен и извади малък бележник от джоба си. — В такъв случай ми кажете къде и кога е бил видян за последен път.

— Доколкото успях да разбера, Фулканели е бил видян за последен път в Париж — отвърна Феърфакс. — Но на въпроса кога бих отговорил, че се е случило доста отдавна.

— В такъв случай нещата се усложняват. Вероятно имате предвид някакъв отрязък от време, например повече от две години?

— Малко повече.

— Пет? Десет?

— Фулканели е бил видян за последен път през хиляда деветстотин двайсет и шеста година, мистър Хоуп.

Бен се втренчи в него, а умът му се зае със светкавични изчисления.

— Преди цели седемдесет и девет години! За отвличане на бебе ли става въпрос?

— Не — отвърна с лека усмивка Феърфакс. — По време на внезапното си изчезване Фулканели е бил на около осемдесет.

— Шегувате ли се? — присви очи Бен. — Нима изминах толкова път, за да…

— Уверявам ви, че говоря напълно сериозно — прекъсна го Феърфакс. — Не обичам да се шегувам. Отново повтарям, че искам да откриете този човек.

— Аз търся живи хора — тръсна глава Бен. — Не проявявам интерес към духове. За тази цел би трябвало да се обърнете към някой от институтите, които се занимават с парапсихология. Те със сигурност ще ви изпратят опитен търсач на призраци.

— Разбирам скептицизма ви — усмихна се Феърфакс. — Но аз имам сериозни основания да вярвам, че Фулканели е жив. Веднага трябва да добавя, че интересът ми не е конкретно към личността му, а към определени познания, които притежава… или е притежавал. Изключително важна информация, която досега нито аз, нито специалистите, които съм наел, успяхме да открием.

— За какво по-точно става въпрос?

— За информация, която се съдържа в един документ. Или по-скоро в един безценен ръкопис. Искам от вас да откриете ръкописа и да ми го предадете. Ръкописът на Фулканели.

— Май е станало някакво недоразумение — стисна устни Бен. — От вашия помощник Вилърс разбрах, че въпросът е на живот и смърт.

— Точно така — отвърна Феърфакс.

— Не ви разбирам. За каква информация става въпрос?

— Ще ви обясня, мистър Хоуп — отвърна с тъжна усмивка Феърфакс. — Имам внучка, казва се Рут.

Бен трепна. Много му се искаше реакцията му да остане незабелязана.

— Рут е на девет години, мистър Хоуп — продължи домакинът. — Страхувам се обаче, че няма да доживее десетия си рожден ден, защото е болна от рядък вид рак. Майка й, моята дъщеря, започва да губи надежда. Дори най-големите световни светила в тази област са безпомощни да спрат развитието на ужасната болест. — Слабата му ръка се протегна към една фотография в позлатена рамка на писалището и я обърна към госта. На нея беше запечатано усмихнато русо момиченце, яхнало бяло пони. — Излишно е да уточнявам, че тази снимка е направена преди доста време, когато детето все още беше здраво. Тя вече не изглежда така. Изпратиха ни я обратно, за да умре у дома.

— Много съжалявам — промълви Бен. — Но не виждам каква е връзката с…

— С ръкописа на Фулканели? Връзката е пряка. Убеден съм, че в него се съдържа жизненоважна информация за начините, които древните хора използвали за лечение на подобни болести. Вярвам, че тя ще спаси живота на моята мила Рут, ще я върне при нас такава, каквато я виждате на снимката.

— Древни начини за лечение? — присви очи Бен. — Какви по-точно?

— Фулканели е бил алхимик, мистър Хоуп — поясни с тъжна усмивка Феърфакс. — А аз вярвам, че все още е такъв.

В кабинета се възцари мълчание. Домакинът не сваляше напрегнат поглед от лицето на Бен, който гледаше в скута си.

— Нима вярвате, че в този ръкопис ще откриете рецептата на някакво вълшебно лекарство? — попита най-сетне той.

— Да — кимна домакинът. — Алхимически еликсир, известен единствено на Фулканели.

— Вижте какво, мистър Феърфакс — започна Бен, внимателно подбирайки думите си. — Разбирам колко ви е тежко и ви съчувствам с цялата си душа. Във вашата ситуация човек е готов да вярва на всякакви чудеса. Но вие сте достатъчно интелигентен, за да си давате сметка, че това е самозаблуда. Алхимия, господи! Не е ли по-разумно отново да потърсите помощта на специалистите в тази област на медицината? Всеки ден се откриват нови лекарства, нови методи за лечение посредством модерните технологии.

— Вече ви казах — въздъхна Феърфакс. — Опитахме всичко, което е по силите на съвременната наука. Не съм пропуснал нито една възможност. Проучих всичко, което е свързано с тази болест. Проучих го безкрайно задълбочено, изчетох трудовете на най-известните съвременни учени… — Замълча за момент, после отново въздъхна. — Аз съм горд човек, мистър Хоуп. Постигнал съм всичко в живота, имам голяма власт над хората. Но в момента пред вас седи един тъжен дядо, готов на всичко, за да спаси живота на любимата си внучка. Ако знам, че ще помогне, готов съм да падна на колене и да ви помоля за помощ. Не за мен, а за Рут. Вероятно ще решите, че е глупост, но нима ще откажете да изпълните молбата на един старец, който обича това сладко дете повече от Бога? Какво ще изгубите в края на краищата? А ако малката Рут не оцелее, ние ще изгубим всичко!

Бен се поколеба.

— Зная, че вие нямате деца, мистър Хоуп — добави след кратка пауза Феърфакс. — Може би само един баща или дядо може да разбере какво означава да видиш как страда и умира любимото дете. Никой родител не бива да бъде подложен на подобно мъчение. — Очите на възрастния мъж се заковаха в Бен. — Открийте ръкописа на Фулканели, мистър Хоуп. Сигурен съм, че ще успеете. Ще ви платя един милион лири стерлинги, една четвърт от които в аванс, а останалите, когато получа ръкописа. — Издърпа едно от чекмеджетата на писалището, извади кафяв плик и го плъзна върху плота. Бен го отвори. Вътре имаше чек за 250 000 лири, издаден на негово име.

— Подписвам го, и парите са ваши — тихо промълви Феърфакс.

Бен се изправи с чека в ръка и бавно се приближи към прозореца, от който се разкриваше гледка към прекрасното имение. Феърфакс го проследи с поглед, но не каза нищо. Така изтече цяла минута, после Бен бавно изпусна въздуха от гърдите си и се обърна.

— Съжалявам, но това не е по моята специалност — поклати глава той. — Аз издирвам изчезнали хора.

— Моля ви да спасите живота на едно дете. Нима подробностите имат значение?

— Вие молите да търся нещо, което според вас ще спаси живота на детето — отвърна Бен и хвърли чека на писалището. — За съжаление аз не виждам как може да стане това. Съжалявам, мистър Феърфакс. Благодаря за офертата, но не мога да я приема. А сега бих искал шофьорът ви да ме закара на летището.